И наистина стрелбата, която бе неколкократно подновявана, скоро започна да отслабва, сетне спря, като само изрядко долиташе ехото от единичните гърмежи, с които индианците прогонваха най-упоритите нападатели.
Към полунощ отрядът на индианците премина по хълма върху тежко натоварените коне.
В същото време, когато предните конници се бяха изравнили с хълма, изгря луната върху ясното небе и озари със своята прозрачна светлина покритата с пресен сняг равнина. Върху тоя бял фон отчетливо и ясно се очертаха силуетите на индианците, които минаваха на не повече от триста метра от мястото, където се криеха ловците. Хук грабна карабината си и се прицели в предния ездач, който бе във великолепна бяла наметка.
— Не стреляй, Сенди! — спря го Джон.
— Но това е Минехаха! Сигурен съм, че ще я улуча!
— При тая светлина, която мени очертанията и мами разстоянията? Съмнително е! Минехаха няма да ни избяга. А ако стреляте сега, ще подхвърлите на опасност всички ни. Сам скоро ще се убедите в това! Вижте, друг отряд индианци минава зад хълма. Това означава, че можем да попаднем между два огъня и тогава всичко ще бъде загубено!
Ръмжейки, Хук отпусна карабината и индианците преминаха безпрепятствено, необезпокоявани.
Шествието им завършваше един малък отряд от пет души, които яздеха ненатоварени и силни коне.
Като видя този ариергард, Джон каза:
— Погледнете! С тези храбреци ще се сблъскаме преди другите! Те пазят тила на отряда и се движат насам-натам. Първо с тях ще трябва да се справим и то по възможност по-скоро!
Струпалите се облаци отново скриха луната, снегът заваля и всичко стихна. Само свирепият вой се чуваше от време на време, и то все по-отдалеч. Това бяха вълците, които отслужваха помен на последните сиу…
Глава VIII
По следите
Още веднъж дръзката пролет се осмели да атакува вещицата зима. Лъхна топлик, заиграха светлите пролетни капки върху покритите със сняг полета и сънените лесове. Но и зимата не отстъпваше. Като събра последни сили, повика на помощ среднощната буря и посрещна пролетта с черни облаци, които скоро превърна в страхотни виелици. Пролетта отново избяга в своя дом към топлия юг, а зимата победителка остана да ликува, като бързаше да погребе живота, скривайки земята под топъл саван.
Снегът бе толкова дълбок, че пътуването с коне бе много трудно и отиващото на север, погубено от Яла и Минехаха племе сиу можеше да вземе на ден само трийсет до трийсет и пет километра, а канадската граница бе още тъй далеч…
Шестимата ловци, които се спуснаха да гонят сиу, упорито се движеха по стъпките им, като закъсняваха само с няколко часа и без да се отклоняват от пътя. Да се намерят следите на бегълците, не бе особено трудно: на едно място лежеше трупът на паднал от глад и преумора кон, на друго се търкаляха домашни вещи, изхвърлени поради невъзможност да се носят. Върху пресния сняг се очертаваше пътят, образуван от стъпките на конете на сиу, а по-нататък преследвачите намериха още топла пепел от огън, където бяха нощували бегълците.
Но когато нямаше никакви следи, когато бегълците явно са се отбили встрани, тогава излизаше Джон и без колебание повеждаше спътниците си на такова място, където веднага откриваха близостта на индианците.
Това наподобяваше на чудо, изглеждаше свръхестествено и не се поддаваше на никакво обяснение. Когато Девандел, заинтересуван от този феномен, запитваше Джон като как постига всичко това, получаваше един и същ отговор:
— Насочва ме една идея, един стремеж, под чиято власт съм: да отмъстя на Минехаха! Не мога да мисля за нищо друго! Дори когато спя, сънувам окончателната среща с Минехаха, последната разплата с нея.
— Да, това обяснява нещата — отвърна Девандел.
— Аз или тя — продължи Джон. — Тя или аз! За двама ни място под небето няма!
— Звучи като заклинание! — каза Девандел.
— Не мога да отговоря как именно го постигам, но всякога зная, чувствам накъде трябва да вървим. Повече не ме питайте. Сам нищо повече не зная…
На Девандел оставаше да се задоволи с обяснението, че Джон притежава особен дар на ясновидство. Но едва ли този дар бе дар от небето. Ставаше дума за кървава мъст, за довеждане докрай изтребването на последните сиу, а не внушено от небето примирие и прощаване…
Изобщо пътят на преследвачите бе толкова труден и пълен с лишения, колкото и пътят на преследваните. Много пъти ловците се спираха, защото губеха сили и не можеха да се движат, без да рискуват да загинат. Но всички търпяха и понасяха безинтересното скитане по следите на сиу безропотно, с изключение на маниака англичанин, който с всеки изминал ден ставаше все по-непоносим. Като не срещаше никъде бизони, той често изказвате недоволството си от Сенди Хук, дразнеше се, вписваше в бележника си всевъзможни глоби, заплашваше Хук, че ще го държи съдебно отговорен, като го натовари с всичките деловодни и съдебни разноски.