На разсъмване стоящият на пост Джон разбуди своите другари, на които каза, че чува някакви странни звуци, като че ли човешки гласове и кучешки лай. За миг всички скочиха на крака и с пушки в ръце започнаха да се взират в предутринния здрач.
— Чувам лай на много кучета! — каза тихо Девандел. — Но какво ще е това, решително не мога да разбера!
— Защото вие, мистър Девандел, не сте били никога в тия близки до Канада области. — отвърна хладнокръвно Джон. — Чували ли сте някога, че канадците през зимата впрягат кучета вместо коне, които отлично могат да теглят по дълбокия сняг лека шейна?
— И вие мислите, че някой идва с шейна, впрегната с кучета?
— Не само мисля, но съм и уверен в това! И още съм уверен и в това, че по петите на тия хора идват и други…
— Също с кучета?
— Не, това са конници! А тъй като гласовете идват от оная страна, където се намират преследваните от нас сиу…
— Трябва да предположим, че ще се сблъскаме с техния отряд!
След четвърт ч ас от близката гора @профуч а ниска шейна, влачена с поразителна бързина от дванайсет великолепни канадски кучета. Нашите ловци можаха ясно да видят, че в шейната имаше само един пътник, цял покрит с кожи, седнал върху черен продълговат сандък.
Постоянно оглеждайки се назад, той неспирно плющеше с дългия си камшик, гонейки и без това изморените кучета.
— Индианци! — прошепна Джон. — Ще минат край нас на стотина крачки! Пет души са! Това са разузнавачите на Минехаха и на нас се представя случай да свършим с тях…
Минаха пет минути. Шейната като вихър се понесе край едно залесено място, което служеше като скривалище на ловците, и веднага след нея гонещите я индианци.
— Стреляйте! — изкомандва Джон.
Пет изстрела бяха изстреляни почти едновременно. Тримата предни конници паднаха в снега. Останалите двама обърнаха мустангите си и като вихър се понесоха назад. Но пак загърмяха пушките и един от ездачите разтвори ръце и падна на гърба си; конят на другия се изправи на задните си крака, свали ездача от гърба си и сам падна смъртно ранен. А хвърленият индианец в миг скокна и се хвърли като стрела към гората.
Да се гони бе немислимо, защото той бягаше по извънредно пресечена местност, където мустангите на всяка стъпка биха падали в снега.
— Да го оставим! — каза Джон, като сваляше още димящата карабина. — Той едва ли ще спаси кожата си, защото главният отряд е далеч. Да намери кон е немислимо, а останал сам в гората, пиши го загинал.
— А какво ще правим ние?
— Ще тръгнем по следите на пътника с шейната, когото избавихме от удоволствието да бъде скалпиран. Не зная дали няма да го сполети друга опасност. Видях как след шейната му летеше глутница вълци, които, както изглежда, са го гонили отпреди, подушвайки плячката. Но чувате ли? Ето, той стреля!
Преди още ловците да отидат на помощ на незнайния пътник, той се показа на равнината, идвайки тоя път към полянката, където бяха нашите ловци.
Цяла тълпа четирикраки врагове летяха след него, като подскачаха пред обезумелите от страх кучета.
— Той хвърли товара си на земята, за да може да бяга по-лесно! — забеляза Джон, като видя как от шейната падна черният сандък и веднага бе заобиколен от вълците. — Навярно там има нещо за ядене, иначе вълците не биха се задържали около него.
— Помощ! Помощ! Ще ме изядат вълците! — с пресипнал глас викаше дошлият, като с поразителна ловкост стреляше срещу хищниците.
Разбира се, че не стана нужда да вика повторно за помощ, защото ловците с дружен залп повалиха най-предните вълци, сетне започнаха да стрелят безспирно, като не хвърляха на вятъра нито един от патроните си.
— О, благодаря ви, джентълмени! — избъбри спасеният, като спираше шейната на полянката. — Благодаря ви от мое име и от името на потопеното в дълбока скръб семейство на мистър Смитсън. Нека Бог успокои дуШата му в своето лоно!
— Но какво се е случило? За какъв Смитсън говорите? — учудено запита Джон. — Какво общо имаме с този Смитсън и неговото потопено в скръб семейство?
— Сега ще разберете. Надявам се да не ми откажете да изпълня един свещен дълг относно тленните останки на мистър Смитсън.
— Какъв дълг? Какви останки?
— Иначе — продължаваше по-спокойно обясненията си този чудак — проклетите вълци ще разкъсат моите петстотин долара, спечелени с труд и мъка!
— Но обяснете ни най-сетне! Какъв е онзи черен сандък, който захвърлихте от шейната? Там има нещо за ядене ли?
— О, да? Твърде вкусно ядене! — гримасничеше чудакът, сочейки с пръст мястото, където се търкаляше в снега сандъкът, все още заобиколен от вълчето стадо. — Ако нямаше в него нещо за ядене, нима вълците щяха да го нападнат? Побързайте, джентълмени! Иначе вълците всичко ще унищожат!