На пътя й се бе изпречил Девандел. Младият офицер гръмна почти в упор в гиганта, но нямаше време отново да напълни пушката си. Двамата трапери и Джон бяха също беззащитни, защото и техните пушки в този момент бяха празни.
Оставаше само лорд Уилмър, който невъзмутимо наблюдаваше от разстояние на своя кон. Пушката висеше на гърба му.
— Стреляйте! — викна му Девандел, като отскочи встрани.
— Аз стрелям само по бизони! — свивайки рамене, също така невъзмутимо отвърна маниакът.
— Вие луд ли сте? — завика Хук. — Стреляйте! Мечката ще разкъса офицера!
— Дори и не мисля да се набърквам в такива нечисти работи! — с олимпийско спокойствие му отвърна лордът.
Но мечката не успя да разкъса Девандел. Джон със светкавична бързина извади револвера си и изстреля шест куршума от такова разстояние, че те буквално изгориха козината на мечката. Гигантът тежко се строполи на земята.
След не повече от две секунди бе решена и съдбата на женската, която все още прикриваше своите малки.
След успешния край ловците се заловиха да дерат плячката. Когато свършиха работата си, започнаха да обсъждат всичките перипетии на преживяното.
— Вашият ученик, Хук, се държа възмутително! — каза сърдито Девандел.
— Да го вземат дяволите! Не може да се разчита на него! — сърдито поклати глава ексбандитът. — Отказвам се от всякаква солидарност с него! Аз също съм възмутен! Нима е прилично? Човек, който умее да стреля не по-лошо от трапер, най-спокойно да гледа как другарите му се излагат на смърт, без да помръдне и пръста си! Това, според мен, е неокачествима мерзост! Но чакайте! Този случай преля чашата на търпението ми! Ей сега ще му дам да се разбере!
И Хук решително закрачи към стоящия встрани лорд Уилмър.
Глава IX
Американски дуел
— Хей, вие, чуйте ме! — викна заканително Сенди Хук, като приближаваше лорд Уилмър. — Вие, както видяха очите ми, не стреляхте в мечката, когато един от нашите другари бе изложен на опасност.
— От вашите другари? — бавно и тежко отвърна маниакът, без дори да погледне Хук.
— Те са толкова мои, колкото и ваши, милорде!
— Съмнителни личности не могат да бъдат мои другари!
— Съмнителни личности ли? — кипна ексбандитът. — Така ли наричате най-знаменитите ловци в цяла Северна Америка? И давате същото име на младия офицер, който…
— Когото аз считам за мошеник и син на мошеник!
Това вече бе прекалено. Девандел с пребледняло лице и пламтящи очи доближи с отмерени стъпки Уилмър.
— Уважаеми господине — каза той сдържано. — Доскоро ви прощавах, когато ме оскърбявахте, защото ви смятах за невменяем, за идиот!
— Перовете на Англия не могат да бъдат идиоти!
— Нима перовете на Англия са застраховани от изгубване на разсъдъка? — засмя се младият американец. — Това е ценно качество на перовете, признавам. Но не в това е въпросът. Докато си позволявахте да обиждате мен, аз ви прощавах. Но вие си позволихте да засегнете моя баща, който е уважаван от целия народ като най-благороден човек! Това не мога да ви простя!
— Нима съм ви молил да ми прощавате, мистър разбойник! — високомерно се засмя лордът.
— Ако не сте ме молили, то сега ще бъдете принуден да ме молите! Или…
— Или какво?
— Или ще ви отуча да се отнасяте с неуважение към когото и да било, без да имате основание за това!…
— Вие ли ще ме отучите? А не искате ли да си опитате щастието в едно боксиране с мен? Тогава ще говорим, млади човече!
И лордът, възбуден, цял завладян от предстоящия бокс, спусна крака от стремената на коня, готов да скочи и веднага да размаха юмруци.
— Почакайте, сър! — спря го Девандел. — Не знаех, че в Англия е прието да се разчистват сметките между оскърбен и оскърбител чрез юмручен бой.
— Ако работата е сериозна, и в Англия двама джентълмени решават възникналите недоразумения чрез дуел! Но докажете ми, че сте джентълмен и аз съм готов да ви дам удовлетворение по всичките правила на кодекса на дуелите! — отвърна лордът.
Девандел порови из джобовете си, извади някакво листче и го подаде на лорд Уилмър. Лордът внимателно прочете документа и го върна на своя противник с думите: