— Това листче е вашият офицерски документ?
— Както виждате!
— А можете ли да ми докажете, че този документ е ваш?
— Но, господине…
Тук се намеси и Хук, като извика:
— Аз познавам този джентълмен от петнадесет години!
— А гарантирате ли за него?
— Разбира се!
— Приемам гаранцията на моя помощник за достатъчна! — съгласи се англичанинът. — Но как предлагате да се бием? С шпаги? С пистолети?
— С пушки! — отвърна Девандел. — Ние сме в Америка. Но и в Америка се отнасят сериозно към дуела.
— С пушки, казахте! Интересно! — проточено отвърна англичанинът. — А как собствено ще стане това?
Явно бе, че идеята за единичен бой с пушки му допадаше и той се улови за нея като оригинално средство за развлечение.
Девандел скоро даде необходимите обяснения и завърши с думите:
— И така, един от нас, по жребий, като вземе пушката си, ще напусне веднага лагера и ще тръгне в направление, което сам си избере. Другият под честна дума се задължава да напусне лагера след един час. Той ще трябва да открие следите на излезлия преди него, ще го догони и…
— И ще започнат да се дебнат? Интересно. Това е една доста занимателна игра, в която с голямо удоволствие ще взема участие! А вас, Сенди, ще ви глобя петдесет долара…
— По дяволите! Ако искате и хиляда! Но защо, за Бога?
— Защото досега не сте ми казали тоя начин на развлечение у американците! Та аз бих могъл няколко пъти досега да се развличам с тая забавна игра!
— Съвсем е мръднал! — плесна с ръце ексбандитът. Сетне добави: — Но при това развлечение един от играчите, а може и двамата да завършат играта в някой трап! Разбирате ли какво може да ви донесе тази игра, която, казвате, че толкова ви харесва?
Лорд Уилмър не счете за нужно да удостои своя водач с отговор. А се обърна направо към офицера:
— И така, ние можем да започнем!
— Моля?
— Няма смисъл да хвърляме жребий! Ще ми позволите ли аз пръв да започна? Готов съм да тръгна, а вие след час ме търсете! Съгласен ли сте?
— Добре! Можете да вървите!
И Уилмър, като натовари всичкия си багаж на коня, напусна лагера, радвайки се като дете на предстоящото развлечение, което обещаваше и интересни преживявания.
Като го изгледа, Джон навъсено продума:
— Мистър Девандел, той отлично стреля и вие трябва много да внимавате. Иначе рискувате живота си!
— Няма страшно! — безгрижно отвърна офицерът. — Ненавиждам дуелите, но тоя човек ме извади от равновесие! Не желая да го лишавам от живот. Ще се помъча само да го обезоръжа и тогава ще поставя условията си като победител, тоест ще поискам повече да не ни тормози и да ни освободи от нежеланото си присъствие!
— Все пак, пазете се, мистър Девандел! Не гледайте на него само като на луд! Храброст не му липсва!
— Зная, но това, което вие смятате за храброст, е чиста лудост!
— Но и хитрост не му липсва!
— Това не е от значение! Във всеки случай въпросът е решен. Не мога да отстъпя, пък и не искам! Това е, Джон! Познавам ви добре и струва ми се, че отгатвам какво мислите сега!
— Нима?
— Да! Вие правите някакви планове и тия планове не носят нищо добро на англичанина. Решили сте, ако той ме убие, да го преследвате, докато окончателно се справите с него! Така ли е?
— И така да е, мистър Девандел! — намръщи се Джон. — А как мислите, така ли да го оставя, ако, не дай Боже, за нищо и никакво ви убие?
— Не, Джон! Това не бива да се случва и аз другарски ви моля: оставете на спокойствие този идиот. Вярно е, че неговата мания не носи нищо добро! Да, тази област само ни вреди. Но, от една страна, той е явно побъркан, от друга — нима не виждате, че обстоятелствата допринасят манията да се задълбочава? Нима Хук, гонейки облаги, не е поощрил всичките лудории на лорда?
— Не предполагах, че работата така ще се усложни! Та той е невъзможен! — възкликна Сенди. — Отказвам се от него като от крастава овца!
Докато разговаряха така, нашите ловци не обърнаха внимание, че преносвачът на трупове гълташе всяка тяхна дума и с любопитство гледаше към страната, накъдето тръгна Уилмър.
Половин час преди Девандел да тръгне според уговорката, той пожела да се отдели от отряда. Никой, разбира се, не го задържа и той, като прибра ковчега с останките на мистър Смитсън върху шейната, изплющя с камшика и като вихър полетя.
Не мина много и Девандел, след като прегледа оръжието си, тръгна по следите на лорда. Офицерът разчиташе много скоро да догони полуумния англичанин и като използва своята опитност, да го обезоръжи, да го обезвреди и след това да му постави своите условия.
Минаваше час след час. Много километри легнаха между лагера на ловците и младия офицер, а той все още не можеше да догони Уилмър. Скоро Девандел спря в недоумение: следите от копитата на коня на Уилмър се сливаха със следите на стотици копита от голямо стадо бизони. Тези следи се отбиваха встрани, към степта, и Уилмър навярно бе тръгнал след тях, като съвсем е забравил за дуела.