Но нека проследим какво бе станало с лорда.
Отначало той като дете се радваше, намирайки за интересно развлечение предложения му от Девандел дуел и вземаше всички мерки, за да удържи победа над противника, като скрие следите си и намери удобно място за засада. Но ето че погледът му откри една черна линия, която пресичаше снежната равнина.
„Това са бизони! — веднага схвана положението англичанинът. — О, колко много бизони. Но това ще бъде отличен лов!“
И той се отправи към скитащото стадо гигантски животни, като забрави за уговорката с Девандел. Попадналата на пътя му женска той повали само с два сполучливи изстрела.
„Ще имам отлична закуска!“ — каза си той и отряза езика на убитото животно, а сетне, без да се грижи за трупа, отново подкара коня към стадото, което се беше отдалечило на около петдесетина метра.
Като доближаваше младата гора, ухото на англичанина долови някакви странни звуци: като че пухтяха няколко силни локомотива или ревяха параходни сирени.
— Какви великолепни боксьори! — възкликна Уилмър, като видя два огромни мъжки бизона, застанали един срещу друг на една малка полянка. — Какъв оригинален начин на боксиране! — учудваше се маниакът. — Те удрят силно челата си, като с това изпитват здравината на черепите си. Представям си какъв би бил резултатът, ако аз опитам този начин със Сенди Хук. Но всъщност колко чудно, че досега не ми е идвало наум нито веднъж да опитам боксирането така.
И той се отдаде на размишления:
„Най-после това би представлявало и научен интерес, защото би могло да се изясни коя културна раса притежава най-здрав череп: английската или американската.
Ако се върна при Сенди, непременно ще му предложа да се бием с глави! И ще видим на кого по-бързо ще се пукне черепът.“
Докато Уилмър обмисляше своята оригинална и блестяща идея, състезанието между двата мъжки бизона доби яростен вид. Косматите гиганти забиваха един в друг здравите си остри рога, изправяха се на задни крака, готови да се повалят един друг и стъпчат с крака, но силите им бяха почти равностойни и боят щеше да продължи дълго.
Като се полюбува на тая гледка, която приятно възбуждаше нервите му, Уилмър реши, че и той трябва да вземе участие и да гръмне по близкостоящия бизон. И наистина веднага след изстрела бизонът се строполи, а вторият, като чу гърмежа, огледа с кръвясали очи наоколо, откри присъствието на ездача с димящата в ръцете му пушка и се нахвърли върху Уилмър. Тая атака бе предприета с такъв устрем, че Уилмър, въпреки че бе отличен стрелец, не можа да осигури личната си безопасност.
Той стреля два пъти върху летящия към него звяр, но конят, изплашен от близостта на бизона, отчаяно заскача и куршумите на англичанина не улучиха, а когато бизонът съвсем наближи, Уилмър се оказа обезоръжен и беззащитен. Единственото му спасение оставаше бързото бягство и лордът, като бутна своя смъртно изплашен кон встрани, започна изкусно да лавира между храсталаците и дърветата, което затрудняваше гонещия го бизон Обаче разяреното животно продължаваше преследването неуморно и пъргаво, което бе неочаквано за тоя космат и тежък великан.
— Но какво иска той от мен? — бъбреше лордът. — Да не мисли, че искам да си удряме главите, както правеше преди малко със себеподобния си? Ама че животно!
Конят на Уилмър много скоро се изтощи, а бизонът не показваше ни най-малка умора и вече го доближаваше. Настъпи момент, когато рогът на бизона почти се докосваше до злополучния кон. Като видя, че с бягство няма да може да се спаси, Уилмър с ловкостта на истински акробат се улови за клона на едно дебело дърво, което се изпречи на пътя му, и в миг се намери на върха му. Конят продължи да бяга, но след малко с жален вик се изправи на задните си крака и падна: бизонът бързо му нанесе удар с рогата си, като тутакси разпра корема на благородното животно.
— Хм! Този бик умее да боде! — разсъждаваше седналият върху високия клон Уилмър. — Засега нямам желание да се подлагам на подобни удари.
Като свърши с коня, т. е. като превърна тялото му в торба с кости, бизонът се върна при дървото, на което се бе качил благородният пер на Англия, и започна да го обсажда.
Със силен замах бизонът забиваше рогата си в стеблото на дървото, отсичайки цели пластове кора, но, разбира се, не успяваше да повали здраво държащия се англичанин, който се чувстваше там в относителна безопасност.