— Ако не бях изгубил при бягството си карабината — бърбореше лордът, като наблюдаваше беснеещото под краката му животно, — бих могъл да застрелям тоя глупак. А сега ме принуждава да се чувствам като кукувица на този клон, което едва ли отговаря на личното ми достойнство.
Като потъпка яростно около дървото известно време, бизонът се оттегли встрани и все едно, че не обръщаше никакво внимание на лорда. Но щом англичанинът слабо помръдна, и той с рев се втурна към дървото.
„Интересно как би приключило всичко това? — мислеше си лордът. — Ако дойде Девандел, той най-напред би застрелял бизона, а после мен. А защо не мен първи, а после бизона? Но това ми е безразлично. Ако ли пък Девандел не дойде, то ще трябва да си остана на дървото до второ пришествие или до момента, когато от умора и изтощение падна на земята. Любопитно е да зная имам ли нещо за ядене?“
И като се повъртя нетърпеливо на клона, лордът отново потъна в прагматични разсъждения:
„Езикът, който отрязах от бизонката, остана в чантата на седлото. Имам фланелена риза, но тя за храна не става. Още не съм чувал някой да е ял фланелена риза. Затова пък имам отлични обувки, с които при нужда ще мога да се храня поне два-три дни. Казват, че варените обувки били по-вкусни… Хм, хм! Изобщо преживявам много интересно приключение, с което мога да развличам после останалите…“
Уилмър направи още дватри опита да слезе от дървото, когато бизонът се отдалечаваше за кратко, за да потърси нещо за ядене под снега. Карабината беше някъде долу, засипана със сняг, и трябваше да я намери. Но всичките му опити бяха безуспешни, защото бизонът, макар и отдалечен, нито за мигне го изпускаше от очи.
Като огладня, Уилмър без колебание изу едната си обувка и с ловния нож отряза парче кожа, и започна бавно да дъвче.
— не е Чак Толкова ВКусно! — гримасничеше той. — Би трябвало да се произвеждат специални обувки за ловците на бизони, да бъдат от по-вкусен материал направени.
Но в този момент спасението дойде, и то оттам, откъдето никой не можеше да го очаква: в гората се чу кучешки лай и се показа шейна. Това беше познатият ни канадец, превозвачът на трупове. Щом го съгледа, бизонът изостави Уилмър и се нахвърли върху шейната.
Канадецът, съзрял опасността, извади револверът си и започна да обсипва бизона с дъжд от куршуми. Да се пробие главата на един бизон с револверен куршум не е чак толкова лесно. Но косматото тяло на бизона имаше не малко слаби места и скоро степният гигант разбра, че не би могъл да се пребори с човек, който стреля с револвер. Куршумите раниха бизона на няколко места и скоро той търти да бяга. Наблюдавайки всичко това от дървото, лордът бързо слезе, намери и напълни карабината си и нетърпеливо зачака какво ще му заповяда канадецът.
— Здравей, джентълмен! — поздрави го преносвачът на трупове.
— Аз съм лорд! — високомерно му отвърна Уилмър.
— Не зная с каква подправка англичаните ядат това ястие! — направи дълбокомислена бележка канадецът. — Никога досега не съм возил с шейната си нито един, който да носи такъв прякор.
— Лорд не е прякор, а титла!
— Много се радвам! Чух, че вашите пари никога не свършват. Вярно ли е това?
— А защо искате да го знаете? — трепна лордът.
— Туй то! Та нима не е приятно да познаваш човек, който притежава повече парици? При това аз съм човек далеч не богат… Превозването на умрели не е съвсем добра работа. Съветвам ви, лорде, да не превозвате никога покойници. Това е безсмислена и недоходна работа!
— Нямам намерение да ви конкурирам!
— Така! И да ме конкурирате, нищо няма да излезе от тази конкуренция! Това е искреният ми съвет! Сетне… сетне искам да ви дам още един съвет: ако носите със себе си пари, то, моля извадете ги!
— Защо? — учуди се лордът.
— Много просто. Всички твърдят, че сте били малоумен. Защо са тогава пари на един малоумен? Само бели могат да му докарат! А при мен вашите пари ще бъдат добре съхранени! Но стига приказки! Изваждай, глупако, каквото имаш в джоба си, защото иначе…
И канадецът заканително вдигна ръката си, въоръжена с револвера. Но преди да гръмне, Уилмър, бърз като светкавица, замахна с карабината си и удари негодника по главата с такава сила, че той изхвръкна от шейната.
— Черепът му е здрав като на бизон! — констатира маниакът, като гледаше безчувственото тяло на разбойника, но със здрава глава. — Жалко, че го няма Хук! Бих им заповядал да се боксират вместо с юмруци, с главите си! Би било и интересно, и поучително в научно отношение.
В това време канадецът се съвзе и отвори очи.