— Какво мислите да правите с мен? — тъжно продума той. — Защо така жестоко постъпихте? Аз толкова ви симпатизирам…
— А, да, личи си!
— Ако нещо съм ви казал, което да ви е засегнало, то е било на шега. Истина ви казвам! Попитайте когото искате за Бил Гробаря и всички ще ви кажат, че съм най-безобидният шегаджия на света.
— Добре, добре! — отвърна лордът. — Аз също съм най-безобидният шегаджия на света! Ние като че много си приличаме! Аз също искам да се пошегувам с вас. Вземете, моля ви, тоя сандък.
— Това не е сандък, а ковчег! И в него лежи тялото на мистър Смитсън — примерен гражданин, патриот и най-добрият съпруг на света! Наложен платеж — петстотин долара!
— Добре! Можете да се целунете с мистър Смитсън. Вземете сандъка или…
И Уилмър отново вдигна карабината. Като ругаеше и проклинаше всички и всичко на света, при което засегна и блажената памет на мистър Смитсън, гробарят бутна ковчега в снега.
— А после? — запита той.
— Купувам шейната ви и кучетата. Ето ви сто долара!
— Но аз не продавам нито шейната, нито кучетата! — завика крадецът, като видя, че лордът сяда в шейната.
— Това нищо не значи за мен! — отвърна лордът, като размахваше камшика. — Вие можете да не ги продавате, но аз ги купувам!
И като плясна с бича, Уилмър погна кучетата.
— Стойте! В името на всички дяволи, спрете! — викаше канадецът. — Крадец! Разбойник! Убиец!
— Наричайте ме лорд. Аз съм лорд! — се чу отново гласът на Уилмър и шейната се скри в гората.
Гробарят, разчитайки да забогатее, сам бе ограбен.
Като постоя така известно време в недоумение от случилото се, той приближи към полузаровения ковчег с останките на мистър Смитсън и заплаши покойника с юмруци:
— Всичко стана заради теб, мошенико! Многоженец! Пияница! Жалко, че си мъртъв, иначе бих те научил!
И като плю още веднъж, тръгна към гората, като не забрави да напълни револвера си.
Глава X
Последна среща
Като се убеди, че следите на лорд Уилмър са окончателно изгубени, и смятайки, че американският дуел няма да се състои, Девандел обърна коня си и тръгна да се връща при другарите си След като си отпочинаха и навечеряха добре, ловците отново се запътиха да гонят заминалите на север индианци. На следния ден сутринта Джон откри множество следи, които го безпокояха.
— Трябва да бъдем нащрек, момчета! — каза той.
— Червенокожите са много наблизо! Как не сме се натъкнали на тях? Те са нощували тук и на съмване са отпътували! Но това е нищо! Вижте тук! Какво е това?
— Шишето на Уилмър! — учудено извика Девандел. — Как ли е попаднало тук?
— Заедно с Уилмър, а как Уилмър е дошъл дотук Не зная! Открих следи и от шейната на канадеца, но никъде не намерих следи от копитата на коня на полуумния англичанин.
Джон се замисли:
„По моите наблюдения следите от шейната не са дълбоки. Следователно в нея е седял само един човек. Остава да се предполага, че тоя човек е Уилмър. Освен това той по някакъв начин е получил тази шейна, но без скъпоценния товар на гробаря…“
— Какво се замисли, Джон? — попита го Девандел.
— Имам едно предположение, което се боя да изкажа на глас.
— Какво е то? — изплаши се офицерът.
— Англичанинът е попаднал в ръцете на индианците!
— Не може да бъде!
— Повярвайте ми, Джордж, аз не греша!
— И какво ще стане с него?
— Само Господ знае! Ако не са убили веднага англичанина, значи, че са му пощадили живота! Може би го държат като пленник! Но може да се предположи още, че са видели в него луд човек, а на лудите индианците гледат по-иначе: смятат, че е греховно да се вдигне ръка над умопобъркан. Да се надяваме, че ще освободят лорда, но съм сигурен, че това ще стане след като го ограбят, защото грабежът, дори и на луди, не е грях за тях.
— А трябва ли да стоим тук със скръстени ръце? Необходимо е да се опитаме да освободим лорда от ръцете на червенокожите! Все пак той е културен човек, а те са диваци!
— Хм! Лесно се говори, но мъчно се върши! Те и сега са повече от четирийсет човека, а ние сме само пет! Но във всеки случай ние бихме могли да отидем още по на север. Границата с Канада е наблизо. Навярно утре индианците ще бъдат вече на английска територия, а там преследването не ще е удобно и ако не успеем да хванем Минехаха днес, боя се, че никога няма да мога да си получа своя скалп.
— Тогава тръгвайте! — яхна коня си младият офицер. Докато се движеха по ясно очертаните следи на последните сиу, в лагера на индианците се вършеше следното:
Англичанинът, като ограби канадеца гробар, цял час препуска с шейната из гората, като изкусно управляваше кучетата и от сърце се забавляваше с този нов вид спорт.