— Дръжте оръжието високо — предупреди пътниците старият индиански агент. Кучето Дръж така се наежи, че и опашката му се изправи. — Главата си залагам, че този остров само временно е такъв. Всъщност това е част от суша, доста голям нос, където сигурно са се събрали доста от обитателите тук. И както се случва, откъснати от сушата, тия обитатели са изгладнели до последна степен. По-силните са се хранили с по-слабите. Но изглежда, че запасите са на привършване и нашето идване ще им дойде доста добре. Да бъдем готови за среща с тия обитатели — мечки, ягуари…
— А карабините за украшение ли ще ни служат? — обади се, като разтриваше вкочанените си крака, траперът Джордж. — Така ще ги подгоним…
— Внимавай те да не ни подгонят така, че… Не зяпай! Не зяпай! — извика Джон.
И веднага гръмна към някаква доближаваща се сянка.
В отговор на изстрела се чу яростен мечешки рев и една грамадна сива мечка се изправи на задните си крака почти на десетина крачки пред тях.
В същия миг полунаводненият остров оживя от гласовете на разтревожени зверове.
— Господи! — изплашено се провикна Джордж, като продължи да изпразва в мечката своята карабина. — Та ние сме попаднали в същинска зверилница!
— Като при господата Хагенбек и сие — засмя се Джон, като доубиваше с нов изстрел ранената мечка. — Запалете огън! — извика той. — Огънят ще помогне да се запазим от компанията на това късокрако животинче.
Бегълците бързо се втурнаха и като избраха удобна позиция, запалиха няколко огъня и продължиха да стрелят зад тази огнена барикада по лутащите се из острова подплашени диви животни.
Обезумели, те изпълваха всичко наоколо с яростните си ревове, в тоя хаос от звуци се сливаха ревът на мечките, мученето на бизоните, гладното мяукане на ягуарите, ревът на свирепите кугуари…
А като допълнение на тоя концерт, отдалеч се дочуваха виковете на преследващите ги индианци.
— Ама че концерт! Дълго ще се помни! — каза индианският агент. — Моля, моля, лейди и джентълмени! Вход безплатен. Желаещите могат да се гостят и с някое куршумче!
Глава II
Последната от атабаските
Като ободряваше спътниците с шегите си, старият индиански агент тревожно поглеждаше наоколо. Наистина засега бегълците бяха успели да се спасят от индианците, но затова пък се натъкнаха на пяла глутница изгладнели зверове. Така че, може да се каже, попаднаха от трън, та на глог.
Докато огънят гореше, щяха да бъдат и предпазвани, но небето се въсеше и от време на време от него падаха едри капки, а това означаваше, че дълго не ще могат да разчитат на огъня като предпазно средство.
Какво щеше да стане, когато огнената барикада нямаше да може да им служи?
А освен това светлината от този силен огън можеше да служи за сигнал на червенокожите и трябваше непрекъснато да се поддържа тази канонада, за да ги сплашва. А както трябва да се предполага, несъмнено в интерес на бегълците е да не привличат вниманието на своите преследвачи.
— Лошо ни е положението! — ядосваше се индианският агент, но не преставаше с грубичките си шеги, ободрявайки с тях унилите си спътници. — Ето как ще разрешим проблемите си. Ще нахраним задоволително питомците на мистър Хагенбек и сие и те от благодарност ще ни оставят на спокойствие.
— И как смяташ да стане това? — поинтересува се младият офицер.
— Много просто, мистър Девандел! Обърнете внимание на това, което става пред очите ни. Ето там раненият по невнимание от нас гризли, като не желае да се постопли на нашия огън, се отдалечи встрани. Може би е отишъл при своите събратя с молбата да го превържат. А в резултат?
— Какво в резултат?
— Това можете да видите със собствените си очи. В помощ на ранения се притекоха ягуарите, които, струва ми се, са повече хирурзи, отколкото терапевти, родени анатоми и препаратори, така ще помогнат на ранения, че след по-малко от час от него ще остане само спомен…
Девандел погледна към посоченото място и в полумъглата, която показваше края на нощта, видя доста драматична сцена: няколко огромни ягуара изведнъж се нахвърлиха като по някаква заповед върху изнемощялата от многобройните рани мечка и я разкъсаха на парчета. Мечката се защитаваше, като награждавате своите кръвожадни врагове със страшни удари на могъщите си лапи, способни да пречупят дори гръбнака на бивол, но ягуарите ловко се пазеха от тия удари, като отскачаха встрани или отново се хвърляха върху мечката и я ръфаха отзад.
Най-накрая горският великан изгуби сетни сили. Тогава върху още топлото му тяло настана истински пир — отвратителен, гаден! Ягуарите се ровеха във вътрешността на мечката като късаха парчета от треперещото тяло и лакомо изгълтваха плячка та си.