— Какво ли ще е това? — учуди се Джон.
— Кое — домът на атабаските ли?
— Ами да.
— Това е една голяма пещера в скалите. Там съм се родила аз, там израснах и весело живях с моя дядо, великия мъдрец на атабаските, когото почитаха не само хората, но и зверовете — отвърна момичето. И като помълча миг, продължи: — Но и тук сиу нахълтаха и не пощадиха моя беден и грохнал дядо, въпреки гостоприемството му и благия му нрав. Пред него лягаха укротени свирепите гризли, ягуари ближеха ръцете му. Но сиу са по-свирепи от ягуарите и гризлите, по-коварни от гърмящата змия, която хапе само когато я заплашва опасност.
Момичето вдигна поглед към небето и в унес произнесе: — О, Маниту! Ти отвърна поглед от своите деца, от племето атабаски и сега останах едничка само аз, потомката на Атаба, непобедимия воин. А нощем призраци ме спохождат и предричат близкия ми край. Скоро, предчувствам го, и аз ще отида в страната на сенките. Но аз не се страхувам от тях. Готова съм за това.
След тия думи момичето отново се обърна към своите нови познайници, като им предлагаше сигурно скривалище в скалите.
— А как ще стигнем дотам? — запита Джон, като мрачно и недоверчиво сочеше близко стоящите хищници.
— Нима се боиш от тия котки? — презрително се изсмя индианката. — О, не! Не трябва да се плашите от тях. Те са толкова послушни пред мен, също както дете при майка си.
— Ама че деца, няма що! — каза агентът, като гледаше легналия между скалите великолепен кугуар. — Погледни, дете! Те са толкова кръвожадни, че някога и теб ще разкъсат! Не мога да разбера с каква сила ги държиш сега в подчинение? Какъв е този чар?
Момичето се усмихна и каза:
— По-голямата част от тия животни са били дресирани в нашата пещера от моя дядо, великия мъдрец! Той ги е хранил и приучавал да познават моя поглед, моя глас…
— Казваш, че само една част от хищниците е укротена. Ами другата?
— Това са съвсем диви животни — каза индианката. — Внезапното наводнение ги е довело дотук и аз трудно мога да се справя с тях… Засега все още успявам, защото познаващите ме ягуари и особено мечките ме бранят…
Момичето продължаваше да се усмихва спокойно и безгрижно.
— Но да вървим! Ако общите ни врагове се доберат до тоя издаден във водата нос, то оттам само за няколко минути ще са тук. А при мен, в недрата на скалите, ще сте на безопасно място. Поне за известно време. Защото за да проникнат в пещерата при нас, доста ще трябва да се потрудят с моите зверчета. Вървете след мен и от нищо не се безпокойте!
И момичето със същите леки танцуващи стъпки мина край огъня, като размахваше пръчката си над отстъпващите при нейното приближаване зверове.
Като се оглеждаха страхливо наоколо със заредено оръжие, нашите герои тръгнаха след своята странна водачка и полугласно обсъждаха странното събитие.
След десетина-петнайсет минути те се озоваха при една гладка площадка, която опираше до почти отвесна скала. В нея зееше отвор, който наполовина се закриваше от буйнорастящ храсталак. Изглежда, че когато тия храсталаци обличаха своята пролетна премяна, входът на Последното скривалище на атабаските съвсем се закриваше от погледа на плаващите по реката или скитащите по бреговете й ловци. Пък и сега, в призрачната светлина на изгрева, входът трудно би могъл да се различи от една обикновена дупка в скалата.
— Това ли е Последното скривалище на атабаските? — попита Девандел момичето.
— Да — лаконично отвърна то.
— А защо така се казва? — продължи въпросите си офицерът.
— Вървете след мен и ще видите!
И момичето грациозно влезе под мрачните сводове на пещерата.
Входът на Последното скривалище на атабаските представляваше тесен, но доста висок коридор, където Джон не пропусна да отбележи, че отвън не би могло лесно да се проникне вътре, ако в пещерата се настанят няколко десетки смели и решителни бойци, разполагащи обаче с достатъчно припаси.
— Е, не можем да получим билет за тук и обратно — отново мрачно се пошегува Джон, като намекваше, че пещерата има само един вход, който е и за излаз. Успеят ли преследвачите да го завладеят, то приютените вътре вместо да разчитат на сигурно скривалище, могат да намерят своя смъртен капан.
— Да! Трудничко ще бъде да излезем оттук, ако, не дай Боже, ни спипат. Та ние ще бъдем тук като в гроб — заговори с тревожен глас траперът Джордж.
— Няма от какво да се страхуваш, приятелю! — отвърна момичето спокойно. — Водата вече спада и тая вечер или не по-късно от утре сутринта ще се открие един страничен изход, който сега е наводнен. Тогава безпрепятствено ще можете да се прехвърлите на сушата.