— Но кой вятър те доведе тук?
— Навярно същият, който и вас, мой любезни приятелю! Ние с лорд Уилмър — помните ли тоя потомък на кралете на Англия — се скрихме тук от сиу.
— Как, нима лорд Уилмър е тук?
— Разбира се!
— А къде е? Защо не се обажда?
— Минути само преди вашето идване му посмачках физиономията и сега е зает да си я поправя.
— Как? Вие сте се били?
— Съвсем не! Забравихте ли благородните привички на лорд Уилмър? Нали някога бяхте негов водач? Засрамете се, Джон! Как можахте да забравите…
— Няма защо да се засрамвам! — избъбра Джон, като спокойно сядаше на мястото си. — Спомням си, че този англичанин беше съвсем малоумен.
— Е, съвсем малоумен не бих го нарекъл, Джон! — отвърна му спокойно бандитът, сядайки наред с индианския агент. — Само дето в дебелата му глава се е набила мисълта, че трябва да избие ни повече, ни по-малко от хиляда бизона. Оттогава страда от болестта, която аз нарекох бизономания.
— Да, странна болест!
— И освен това той се закле, че рано или късно ще ме победи в честен бой с юмруци и оттогава не се разделя от мен. Дори и в своя фамилен замък в Англия ме води за всекидневни упражнения по бокс, но аз така се справих при тези упражнения, че месец и половина след това трябваше да прекара на легло и…
— И какво?
— И бе твърде доволен!
— Чакай, Сенди Хук! — прекъсна бръщолевенето на бандита лейтенант Девандел. — Доколкото си спомням, по онова време, когато скитахме с вас по прериите, вие казвахте, че ви е дотегнал скитническият живот и разчитахте, като получите амнистия за миналите си грехове към правителството на Щатите, да се върнете в родината си, където някой ви чакал…
— Да, моята престаряла майка, най-добрата жена в света, сър!
— И после? Намерихте ли я?
— Уви, сър. Нали генерал Честър, който водете с мен всички преговори и който така ценете скромните ми услуги, индианците убиха, преди да стори каквото и да било за мен. Помните, нали? Седящия бик разкъса гърдите на Честър, извади още туптящото му сърце и го изяде пред всички, за поука на потомците.
— Помня! Помня!
— Ето, така моята амнистия пропадна. А и не можах да получа обещаните от Честър пари!… С една дума, сър, още се скитам немил-недраг…
— И ограбвате влаковете…
— Ами! Отдавна съм си намерил още по-доходен занаят!
— Какво друго умеете да правите — попита го офицерът.
— Нали си спомняте страстта на лорд Уилмър към най-различни приключения, към колекции, любовта му към бокса, както вече ви казах, а и към какви ли не други лудории е склонен лордът!
— А, да! Спомням си!
— А аз се оказах незаменим компаньон и затова той ми позволява да го стрижа, както овцата позволява на овчаря да й смъква вълната.
— Бръснар ли си?
— Не, друго имам предвид, когато казвам, че стрижа този чистокръвен овен.
— По-точно?
— При всички случаи си изкарвам хляба с честен труд. Когато едва не му извадих окото при удара, той ми даде сто долара. За строшено ребро получавам по сто и петдесет. За всеки изкъртен зъб — по петдесет.
— А за смачкания днес нос колко ще получиш?
— О, мистър Джон! Смачканият нос, това е дребна работа! За такива дреболии всеки път получавам по десет долара. Така че и днешният ден не е загубен, макар че не получих нещо кой знае колко.
— А какво правите с тези спечелени по такъв оригинален начин пари?
— Аз ли? Изпращам ги на майка си! Тя цял живот мечтаеше да умре в собствен дом. Хазяите се оказаха истински акули!
— И сдоби ли се майка ти с дом?
— Да, благодарение на моя труд и изкуство майка ми има малък уютен дом с нива и градина…
— Доволна ли е?
— Ами да. Освен това има възможност да посещава енорийската църква, да поднася малки подаръци на господин пастора, да участва в подписките на различни дружества и тъй нататък, и тъй нататък. Всичко това е много трогателно, нали?
И Сенди лукаво смигна на своите познати.
В това време от дъното на залата, от някаква странична галерия се появи чудатата, нелепа фигура на непоправимия ексцентрик лорд Уилмър.
Като доближи скупчените мъже, които бяха вперили погледи в него, той ги изгледа надменно, сетне потри ръце и каза спокойно и решително:
— Зная! Познавам! Разбойници! Грабители! Епитетите се отнасяха явно за Джон и двамата трапери. Лорд Уилмър не можете да забрави и прости на честните ловци, че преди няколко години, когато се бяха условили за водачи и помощници при лова на бизони, го напуснаха, защото искаха да участват във въстанието на индианците и да ги защитят при изтребването им от белите Помнейки странностите на английския аристократ, смятайки го за маниак и невменяем, нагаите герои се отнесоха доста равнодушно към епитетите, които Уилмър употреби спрямо тях. И те високо се изсмяха, когато се обърна към Хук.