Седим неподвижни и развълнувани. Концертът е безплатен и само онези, които знаят това, остават да слушат. Бавим се, докато първите обедни камбани започнат да бият и концертът свърши. Най-голямо удоволствие ми доставя да извървя цялото разстояние до органа, който се намира на балкона пред прозореца от цветно стъкло. После минаваме през отворените врати и излизаме на площада с пеещите фонтани. Чудната промяна в звуците — от органа до камбаните и сетне на водата — е вълшебна.
Това също е едно от нещата, които споделяме. Само ми се иска тя да може да види онези високи сводове, осветени от цветното стъкло, каменната порта на църквата, искрящия площад със статуите на епископите и огромните лъвове, около които се плиска водата и отразената светлина. Но Мирабел вероятно се наслаждава на звуците повече от мен, защото нищо друго не отвлича вниманието й.
Животът продължава. Става все по-хладно. Минал е Денят на всички светии. В този ден завеждам Мирабел на гробищата в Монпарнас. Намираме гроба на Роланд и на родителите й.
Мирабел не е била там, откакто сестра й е починала. Пазачът проверява в една голяма книга и ни казва къде са гробовете.
Мирабел се навежда над надгробните плочи и проследява с пръст имената на родителите си и на Роланд. Оставяме цветята, които сме донесли. Гробовете са ужасно обрасли и плочите са покрити с мъх. Започвам да плевя бурените. Мирабел се присъединява към мен и след два часа всичко изглежда грижовно поддържано.
— Добре ли изглеждат сега, Жак?
— Чудесни са. Можеш да се гордееш. Според мен това са най-хубавите гробове тук.
Не лъжа. Повечето гробове са покрити с гладък масивен мрамор с позлатени надписи и украсени с изкуствени цветя или с малки черно-бели емайлирани плочки, на които пише: „Souvenirs à notre père et mère“18 или „Nos regrets“19.
— И аз трябва да бъда погребана тук, Жак. При семейството си. Но аз не желая. Не е ли ужасно?
— Не мисли за погребения, Мирабел. Наслаждавай се на този хубав слънчев ден заедно с мен.
— Наслаждавам се, но това не ми пречи да мисля за погребения. Знаеш ли къде бих искала да ме погребат? На небето. Не да ме кремират — това е ужасно, а да намеря някакъв начин да отида на небето. Не говоря за рая. Искам да бъда във въздуха, където се извисява и изчезва музиката. Разбираш ли?
Притискам я до себе си. Сега сме влюбените на гробището. Замислям се за сестрите Бронте и за това как любовта и гробовете могат да бъдат така сложно преплетени.
— Мисля, че разбирам, Мирабел. Ако можем да се откъснем от гравитацията или да ни изстрелят в космоса и да се носим там — недокосвани и сами, ще бъдем толкова извисени над всичко. Като музиката, както ти казваш.
— Наистина ме разбираш, Жак. Понякога си мисля, че музиката е като звездите. Поне ми се иска да е така.
Деветнайсети ноември е рожденият ден на Лори. И тя ще стане на петдесет години. Написала ми е чудесно писмо, в което ми разказва колко много е харесала снимките на картините ми. Разбирала какво съм изпитвал през всичките онези години, когато работех, за да улесня нещата за семейството, докато в същото време ме е измъчвало такова страховито видение. Употребила е тази дума — „измъчвало“.
Дълго мислих за това. Предполагам, че така го е почувствала. Вероятно тази е най-уместната дума. Но знам, че вината не е изцяло нейна и се опитвам да й обясня как гордостта, стремежът да изпъкна и необходимостта да привлека вниманието на шефа си са били другите причини — освен да печеля пари за семейството си — да стоя в Ем Би Ай. Държах се като дете. Много пъти дори забравях, че някога съм искал да стана художник. Дори се шегувах за това с колегите — нещо от сорта на „Представяте ли си“.
Казвам на Мирабел, че бих желал да изпратя една от нашите картини за рождения ден на Лори.
— Чудесна идея, Жак. Сигурна съм, че съпругата ти ще бъде много щастлива. Имаме толкова много картини и не трябва да бъдем егоисти, нали?
Ала изборът се оказва сложен. От една страна, искам да подаря на Лори онази картина, която намираме за най-хубава. Но от друга ни е трудно да се разделим с която и да е от тях.
Цял следобед се опитваме да вземем решение. Толкова е забавно, когато споделям видяното с Мирабел. Сякаш гледаме някаква вълшебна телевизия, в която ние играем главните роли и правим всичко заедно. Все едно преживяваме една и съща мечта.