— Жак, трябва да решиш сам. Аз не мога да преценя достатъчно добре. Дори се чудя как ти дава сърце да ги продаваш. Знам само, че искаш да бъдеш независим и да имаш собствени пари, но ти е трудно да се разделиш с някоя от картините си. Трябва да решиш сам.
Тя става и отива в дневната. Седя на мястото си и накрая решавам да подаря на Лори картината, която нарисувах на улица „Пренсес“ и по-точно къщата, където е живял Шарден — един от любимите й художници.
Изваждам гвоздейчетата с отвертка, после навивам на руло платното. Слагам гвоздейчетата в едно найлоново пликче и разглобявам рамката. Поставям всичко в кръгла картонена кутия и я пускам в пощата. На формуляра написвам „плакат“. Опитът за изнасяне на картини от Франция може да означава множество бюрократични процедури. Но така е по-лесно — ако ти провърви, разбира се.
На следващия ден започвам да рисувам автопортрет. Пак вали и ми трудно да виждам, макар че пердетата са вдигнати и съм насочил към себе си стоватова крушка.
Разполагам се и се вглеждам в лицето си — така, както съм се научил да правя. Напоследък не се гледам често. От една страна изглеждам по-възрастен, от друга — по-млад. Определено имам по-здрав вид и мисля, че съм започнал да напълнявам. Макар че бягам, двамата с Мирабел се храним фантастично, пък и обмяната на веществата ми се е забавила с годините.
Рисувам цял следобед, докато се смрачава. На другата сутрин продължавам. Работя, а Мирабел се грижи за гълъбите си. Готвим петел във винен сос и от време на време отивам в кухненския ъгъл да разбъркам яденето. Нищо чудно, че пълнея. Само от уханието слагам няколко килограма.
Обядваме и Мирабел измива чиниите. После сяда на леглото зад мен. Опитвам се да й обясня какво правя, къде се затруднявам и кои части ми харесват. Завършвам автопортрета и се чудя дали Мирабел ще може да го види.
Надявам се да чуя възклицанието й, но уви. Оставям четките.
— Свърши ли, Жак?
— Да, Мирабел. Мисля, че ако се опитам да добавя нещо, ще разваля автопортрета.
— Значи е готов. Толкова съжалявам, че не мога да го видя. За миг помислих, че ще прогледна и облаците и мракът ще се разсеят, но умът ми се затвори и пред очите ми нямаше нищо. Все едно се опитвах да изпитам оргазъм. Вероятно просто трябва да ти се случи, без да се насилваш.
Решавам, че след като тя не може да го види, ще изпратя автопортрета на Лори и децата. По този начин част от мен ще бъде с тях. Дълго го съзерцавам, после прибирам боите. Сякаш гледам някой друг. Дори лицето в огледалото изглежда чуждо. До известна степен автопортретът прилича повече на „мен“, отколкото на начина, по който мисля, че изглеждам. Но, в края на краищата, никой от нас не знае как всъщност изглежда и винаги изглеждаме различно на различните хора.
Вечерта не пиша. От няколко дни не съм получавал писма и автопортретът беше моят начин да опиша как съм и какво се е случило в живота ми.
Мирабел казва, че е готова да ми изсвири откъси от „Английските сюити“. Занасям стола си в тъмната музикална стая и тя започва. Трудността на творбата се губи в овладяната сдържаност и плам, с които Мирабел свири. Съсредоточеността й е невероятна. Пренасям се в един свят на музика, звезди, математика, прогресии, повторения и съвършенство, където не усещам дори тялото си. Не мога да повярвам в това, когато тя спира. Нямам представа колко време е минало. Изумен се приближавам до нея.
— Мирабел, беше толкова хубаво. Не мога да ти опиша какво означаваше това за мен. Ти ме заведе в мислите си и ми представи Бах по начин, който не познавах. Не знам дали някога съм бил по-близък с теб. Благодаря ти.
— Свирих специално за теб, Жак. Това беше най-доброто ми изпълнение, защото знаех, че свиря за теб и за нас. Мисля, че усещам мислите ти в главата си — както и мислите на Йохан Себастиан Бах. Беше такова удоволствие да чувствам, че сме заедно в музиката.
През нощта, когато тя идва при мен, музиката е още с нас. Сливаме се в едно, носим се в собствения си ритъм, изтръгваме мелодии от телата си, вдигаме ръце в кресчендо и се милваме така, както пръстите галят клавишите, докато усещаме взаимно вибрациите си.
Както обикновено на нощното шкафче съм оставил запалена свещ, за да видя как Мирабел влиза, тихо пристъпва към леглото ми, вторачва се в мен с незрящите си очи и после се мушва под завивките. Това е част от нашия ритуал.