Надявам се, че ще постъпи така, както го моля, когато това се случи. Ще стане скоро. Опитвам се да го прикривам, но усещам, че немощта ме навестява все по-често. Знам, че Жак е достатъчно силен да ме загуби по този начин, защото има толкова много — работата си, съпругата и децата. Ще имаме достатъчно време.
Колко ли време ще мине, преди да намери бележката ми? Страхувам се, че ще я открие, преди да съм си отишла, затова я скрих добре. Много е трудно слепец да скрие нещо от зрящ човек. Трябва да заспивам. Много съм уморена.
13
Събуждам се. Всичко изглежда спокойно. Лежа със затворени очи и се ослушвам. Осъзнавам, че не чувам Мирабел да се движи из апартамента. Обикновено го прави толкова тихо, че едва я чувам.
После отварям очи и виждам, че тя е още в леглото, до мен. За пръв път е останала тук. Почти винаги излиза от стаята, без дори да разбера. Спи тихо и спокойно по гръб, а на лицето й сияе лека усмивка. Усещам силен прилив на чувства към нея. Изглежда толкова крехка, дребна и уязвима. Трудно е да повярвам, че в слабото й тяло има толкова много сила. Чудя се дали отново ще ме види, когато се събуди. Ще бъде чудесно. Невероятно.
Навеждам се и нежно я целувам по устните. Студени са. Тя не реагира. Вглеждам се по-внимателно. Сякаш не диша! Скачам на колене.
— Мирабел? Мирабел! Добре ли си?
Никаква реакция! Слагам ръце на челото й и нежно прокарвам палци по затворените очи. Не е възможно — дори очите й са студени. Сърцето ми започва да бие толкова силно, че разтърсва цялото ми тяло. Импулсивно я прегръщам и я притискам до себе си. Цялата е студена и макар да не е скована, не откликва. Започвам да плача.
Ридая неудържимо. За себе си и за Мирабел. Не знам защо не съжалявам повече за нея и никога няма да го разбера. Тя е мъртвата. Животът си е отишъл от нея през нощта, точно когато Мирабел прогледна и започна да живее в този свят. Възможно ли е дълбоко в душата си да съм чувствал, че щом започне да вижда, тя ще бъде обречена? Не знам. Едва не полудявам и егоистично се давя в собствената си скръб. Струва ми се невероятно.
Седя така, прегръщам я, милвам я и хлипам, изпитвайки отчасти чувствата й като дете, когато е намерила мъртвата си майка. Никога не съм имал пряк допир със смъртта. Дори родителите ми са живи. Невъзможно е да я приема. Доскоро Мирабел беше с мен и споделяхме най-интимните си мигове, а сега я няма и никога няма да се върне.
Не знам колко време стоя така. Притиснал съм я до себе си и ту ридая, ту мълча. Мъртвешката тишина ме кара да спра собственото си сърце и да се присъединя към спокойната и тиха Мирабел.
После внимателно я слагам в средата на леглото. Тя изглежда толкова самотна. Приглаждам бялата й нощница, скръствам ръце на гърдите й — една върху друга, както ги стискаше, когато беше развълнувана от нещо. Още плача, но усещам, че ме обзема вцепенение и примирение. Внимателно я завивам до брадичката — все едно, че спи сама. Започвам да й говоря. Коленичил съм до нея.
— Мирабел, по лицето ти знам, че си умряла щастлива — така, както живя. Трябва да вярвам в това. Ти ще продължиш да живееш в мен и в нашите картини. Ще разкажа за теб на децата и на Лори, за да живееш и в тях и да ни помагаш да бъдем по-добри. Ще се опитам да обясня на всички какъв прекрасен човек беше. Прекарала си по-голямата част от живота си в мрак, затова сега, тъмата ще ти бъде като роден дом. Ако не е така, тогава както в сънищата си, ти ще можеш да виждаш отново. Надявам се, че ще ме видиш. Знаеш какво изпитвам към теб и колко много те обичам. Мирабел, изненадан съм от чувствата си в този момент. Сега съм спокоен и почти щастлив, защото ще бъда с теб до края на живота си, каквото и да се случи.
Дълго седя на колене до леглото. Накрая ставам и се обличам. През цялото време говоря на Мирабел. Предстои ми много работа. Тя сякаш също ми говори и ми казва какво трябва да направя.
Трудно ми е да я оставя сама в стаята. Открехвам вратата. Приближавам се до бюфета, където Мирабел държи франковете за ежедневните ни разходи. Изненадвам се, когато в малката емайлирана кутия за захар намирам над шестнайсет хиляди франка. За пръв я отварям. Давах на Мирабел всичките пари, които печелех от продажбата на картините си и не харчех за материали и тя ги слагаше в тази кутия. За Мирабел парите бяха само нещо, което човек използва, когато се нуждае от него — също като сапуна. Тя всъщност не спестяваше и не зависеше от парите. Знам, че ще одобри начина, по който ще ги използвам сега.