Прочитам писмото на Мирабел. Вероятно това ще се види странно или зловещо на някой, който не е преживявал смъртта на близък и обичан човек, но за мен е напълно естествено. Надявам се, че до края на живота си ще се чувствам свободен да разговарям с нея и възнамерявам да го правя. Изгубих известна част от уважението си към очевидното.
Всеки художник, който наистина открие изкуството си, стига до този момент. А поради слепотата си, Мирабел го знаеше също. В музиката си тя се занимаваше със звуците, а не с видимото — написаните ноти, което пречи на повечето изпълнители. Когато слушаше говор, Мирабел чуваше само звуци със значение, а не заместителите на писмената реч. За нея това беше единственият истински език. Предполагам, че затова й е било лесно да научи толкова много чужди езици, както и музиката, която свиреше. Дори ушите й бяха невинни.
По обед камбаните започват да бият. Отново коленича до леглото и слагам ръце върху нейните. Стоя неподвижен, със затворени очи и чувам не само камбанния звън, но и пърхането на крилете на гълъбите, които се спускат, излитат от камбанарията и се носят над улиците. Чудя се дали забелязват, че Мирабел не е там. Вероятно през всичките тези години те са свикнали да я чакат, но дали я помнят? Необходимо ли е нейното присъствие, за да подтиква малките им мозъци да извършат стария ритуал да кацнат долу и да бъдат нахранени и почистени? Хрумва ми да отида при статуята на Дидро и да се опитам да я заместя, но после се отказвам. Никой не може да замени Мирабел, дори за гълъбите.
Изваждам платнената чанта, в която държах дрехите и другите си неща, докато живеех на тавана. Направена е от дебел брезент. С тази чанта се върнах вкъщи от войната и пак с нея напуснах семейството си. Придърпвам стола по-близо до леглото на Мирабел и оставям чантата на масата. Намирам малката отвертка, с която поправях и сменях някои от ключовете за осветлението тук.
После свалям картините от стените. Двайсет и осем са. Продадох девет, така че съм нарисувал общо трийсет и седем през изминалите шест месеца и нещо. Не съзнавах, че съм рисувал толкова много. Но това е само количество, а аз вярвам в качеството на тези картини, което е най-важното.
Залавям се да махам гвоздейчетата от рамките, към които са прикрепени платната. Всяка рамка има по четирийсет гвоздейчета, така че това ще ми отнеме известно време. Започвам да говоря.
Опитвам се да обясня на Мирабел колко е трудно за един художник да бъде невинен. Самият акт да прелъстиш хората да повярват, че цветовете на платното изобразяват нещо друго — небе, светлина, въздух и пространство — никога не може да бъде невинен.
— Да, ти имаш право, Мирабел. Тук, в Париж, където се запознахме, аз се приближавах до едно по-ниско ниво на невинност. Дните, в които бродех из Париж, бяха началото на моя нов живот. Събрах смелост да се опитам да нарисувам скици и акварели, като израз на уважение към красотата, която усещах да тече във вените ми… Но дори когато работехме заедно и ти отприщи чувствата ми в рисуването, така че сцените да се носят във въображението ми като лично виждане, аз все още не бях верен на себе си. Умишлено се опитвах да създам предмет, който да насърчава и улеснява другите хора към преживяване на невинност. Но само по себе си, това не беше невинно.
Продължавам да говоря и да махам гвоздейчетата от картините, да навивам на рула платната, да прибирам рамките и да пълня брезентовата чанта.
— В картините си исках да изразя страхопочитанието и вълнението, които чувствах от видяното и как то е свързано с онова, което ми се струваше, че съм аз.