Спирам и известно време се съсредоточавам върху гвоздейчетата. Сгъвам още няколко платна. Трудно ми е да обясня на Мирабел и на себе си какво искам да кажа. Изваждам от рамката още едно платно.
— Ти разбираш това, Мирабел. Не, естествено, че не разбираш. Мъртва си, а дори да беше жива, не съм сигурен дали щеше да разбереш. Няма значение.
Отново съм на път да се разплача. Поемам дълбоко въздух. Няма начин да сваля платната с треперещи ръце и сълзи в очите.
— Виж какво, искам хората да гледат картините ми, за да могат да споделят радостта с мен. Освен това, аз правя разни неща с композицията, структурата, светлината и размаха на четката, така че това платно да изглежда вълшебно, като прозорец към друг свят, свързан с един миг и едно място, видяно от един човек — от мен. Нещо повече, това е прозорец към въображението, красотата и вълнението. Една малка илюзия от светлина и пространство, на която се опитвам да придам достоверност.
Поглеждам платното, което е наполовина откачено от рамката. Наистина ли съм вярвал в мястото, изобразено на картината? Всичко ли е някаква самохипноза, която не означава нищо, освен да ми доставя удоволствие? Такова ли е изкуството — самозаблуда, самодоволство и лична преструвка?
Вторачвам се в картината. Не, хубава е. За мен тя още има стойност и въздействие, макар и след повече от месец. Но именно в това е проблемът — дали е така и за другите?
— Мирабел, всеки път, когато рисувах нашите картини, аз имах предвид теб. Държах ти да ги видиш. Не беше достатъчно аз да остана доволен. Исках това да бъдат места, където сме били заедно. И тъй като си сляпа и можеш да споделяш вижданията си, струва ми се, че съм успял да го постигна. Знаех, че само за нас двамата картината беше нещо специално, което ни сближаваше. После, след като онази двойка купи „Площад Фюрстенберг“, започнах да чувствам, че нашето видение означава нещо и за другите… Но колцина виждат това вълшебство? Искам да го споделя с колкото е възможно повече хора, но въпреки това да остана верен на себе си и на сюжета. Там е клопката, Мирабел. Понякога рисуваш, за да привлечеш другите — сякаш залагаш стръв за риба. Случва се. Вероятно искам твърде много или съм учил твърде много. А може би само искам ласкателства, пари и успех. Не мисля така, но знам ли. И в това отношение никога не мога да бъда невинен, Мирабел. Нуждая се от твоята сила… Боя се, че когато се върна в Америка и заживея с останалите, с нашите приятели, които ценят успеха повече от всичко друго — а успехът за тях означава пари или признание — аз ще се проваля и ще изгубя вълшебството… Ще мога ли да продължа онова, което започнахме — нашето лично, спокойно и свободно творчество? Не знам и това ме плаши.
Поглеждам Мирабел, която лежи спокойно и се усмихва в голямото легло. Стените около нас са голи. Картините поне бяха хубава украса. Но ако изобразителното изкуство служи само за това, то по-добре отново да се върна в Ем Би Ай. Взимам една от картините от купчината, гледам я няколко минути и се опитвам да се престоря, че не съм я рисувал аз и я виждам за пръв път. Не мога да го направя. Тези картини са част от мен и аз от тях и вече наистина не гледам на тях като на предмети.
— О, Мирабел, толкова ми липсваш. В слепотата си ти ме научи да виждам. И сега, когато мога да виждам не само пасивно, но и активно, като художник, аз не съм сигурен дали ще имам сили да продължа сам… Знам, че Лори ще хареса картините ми. Реакцията й дори към снимките им беше толкова удовлетворителна. Но защо ги харесва? Дали само защото приличат на „картини“? Как би трябвало да изглежда една картина? Художниците не са единодушни по този въпрос. Това явно се променя с времето, почти като модата и архитектурните стилове… Ала някои художници са преминали границите на времето и модата, Мирабел. Рембранд, Шарден, Тициан, Ван Гог, Моне и много други са били верни на себе си в най-хубавите си творби. Толкова верни, че е почти невъзможно да вървиш по техния път. И сега гледам произведенията им и някак се превръщам в тях и навлизам в тяхното време в мистично единение… Да, това вече е нещо, но дали някога ще го постигна? Вече причиних толкова болка на семейството си. Мога ли да оправдая това лудешко търсене на една мечта, която изглежда толкова непостижима, че човек започва да се съмнява в съществуването й? Намираш ли някакъв смисъл в думите ми, Мирабел?
Работя цял следобед. Чашата се напълва с гвоздейчета, а брезентовата чанта започва да се издува от навитите на рула картини. Толкова е странно, като си помисля, че цялата ми радост — моите творби — могат да бъдат сгънати толкова лесно и натъпкани в чантата като купчина мръсни дрехи. Когато бяха на стените, картините изглеждаха нещо много повече и ми внушаваха усещане за възвишеност и завършеност, каквото не познавах, а сега са нищо. Мога да ги изнеса навън и боклукчиите да ги хвърлят в камиона, където ще бъдат смлени и превърнати в по-компактна смет.