Чувам, че камбаните в шест вечерта бият. Не съм гладен, макар че не съм ял цял ден. Дори не искам да мисля за ядене, без Мирабел да седи срещу мен. Това би било признание, че наистина си е отишла. Чувствам, че все още не съм й казал защо съм толкова загрижен за невинността си и за способността да продължа с рисуването така, както ме научи тя.
— Онова, което ме тревожи повече от всичко друго, Мирабел, е, че може би рисувам само за една малка елитна група, предимно хора с пари, които имат времето и интереса да ги гледат и дори да ги купят. Това е в противоречие с причините, поради които искам да рисувам. Щом изобразителното изкуство ще разделя хората по икономически или класов признак, така както правят музиката и литературата, тогава аз не искам да бъда част от него. Това е мой проблем още от студентските години. Хората, които властват в света на изкуството и имат достъп до галериите, музеите, издаването на картините в книги или дори в плакати, не ме интересуват. Те придобиват контрол върху картините като притежания, търгуват, пазарят се за тях и ги продават като всяка друга вещ. Те контролират и разпространението, така че всичко уникално, изтънчено и вярно на себе си и на твореца, всъщност няма шанс да бъде видяно… С почти всички велики художници е било така. Художникът рядко доживява мигът да узнае, че хиляди и милиони хора са направили живота си по-хубав чрез прозренията, които той се е пожертвал да сподели. Достатъчно ли съм силен да живея и да умра като Винсент ван Гог, който не е продал нито една картина и е бил длъжник и настойник на брат си? Явно не е могъл да издържи. Мисля, че и аз няма да мога. Ван Гог е бил наистина невинен, Мирабел, и е умрял такъв. Не мисля, че съм невинен, доверчив и достатъчно търпелив, за да бъда толкова великодушен. Разбираш ли?
Отказвам се. Дори самият аз не съм сигурен какво искам да кажа. Запалвам лампата и продължавам да махам картините от стените. Мръкнало се е, когато навивам на руло и последната и я натиквам при другите. Смъквам чантата от масата. По-тежка е, отколкото мислех, но мога да я вдигна. Тупвам я няколко пъти на пода, за да сместя картините, после стягам ремъка и закопчавам катарамата. Мятам я на гръб. Тежка е, но ще се справя. Брезентовата чанта и кутията с триножника ще бъдат багажът ми за пътуването до вкъщи.
Остава само една картина, последната, върху която работих — изглед от площад „Сен Сюлпис“. Твърде влажна е, за да я опаковам. Облягам я на стената. Оставям и първия портрет на Мирабел. Вторият взимам със себе си.
Сетне започвам да почиствам кутията. Използвам ножчето от палитрата, за да изстържа боята. Измивам добре четките — първо с терпентин, а после със сапун и гореща вода в кухненската мивка. Рисувах много усилено и съм се отпуснал — не подреждам материалите си. Една картина сякаш водеше до друга и винаги бързах да рисувам.
Има няколко четки, които са толкова проскубани, че са останали само няколко косъма от четината. Изхвърлям ги.
През цялото време говоря на Мирабел. Припомням си предимно хубавите ни мигове и ту плача, ту се смея. Тя винаги слушаше съсредоточено празнодумствата ми и сега сякаш пак ме чува, кима и тихо се смее. Още не мога да се разделя с нея.
Завързвам кутията с канап, за да не се отворят краката на триножника и да се изкривят или счупят в багажното отделение на самолета.
Навън е вече съвсем тъмно. Връщам се в спалнята и лягам в мрака до Мирабел. Опитвам се да се съвзема. Върша всичко автоматично и искам да се уверя, че не допускам грешки.
Обръщам се към Мирабел и погалвам челото й. Пръстите ми леко докосват очите, носа, устните, брадичката и шията й. Спомням си как ме изучаваше и отново се разплаквам. Слагам ръка на сковаващото се тяло и заравям лице във възглавницата. Всичко е толкова невероятно.
Накрая се съвземам и се залавям да почиствам апартамента. Първо запалвам всички лампи. Разхождам се из стаите и се наслаждавам на хубавия дом, който споделяхме през последните няколко месеца. После взимам всичките си вещи — дрехите, смокинга, обувките и дори четката за зъби. Пускам ги в един найлонов чувал за боклук. Изваждам храната от хладилника и я слагам в друг чувал. Запазвам само дрехите, с които ще пътувам.