Напълвам ваната, припомняйки си как Мирабел я приготвяше за мен всяка сутрин. Сетне влизам във водата и се опитвам да се отпусна. Изтърквам тялото си така, сякаш искам да сменя кожата си. Целият съм зачервен и тръпна, докато изваждам запушалката на канала, измивам ваната и се бърша с хавлията. Замислям се за майката на Мирабел и за самата Мирабел, която вероятно е извадила същата тази запушалка, за да източи окървавената вода.
Обличам отново дрехите, с които бях през деня, а другите — за пътуването — разстилам на леглото до Мирабел. Оглеждам апартамента още веднъж и завързвам чувалите с найлонов конец. Отивам в спалнята.
— Ще се върна след малко, Мирабел. Трябва да свърша някои неща.
Взимам ключовете за апартамента и за камбанарията, малка метла и още един найлонов чувал. Влизам в музикалната стая на Мирабел и отварям шкафа, където са скулптурите й. Внимателно ги пускам в чувала. Леки са — също като Мирабел. В малкото им пространство е съсредоточена толкова много любов. После взимам няколко от резервните си свещи, кибрит и първия портрет на Мирабел. Часът е около десет вечерта, но е понеделник, така че по улиците няма да има много хора.
Затварям външната врата и слизам по стълбите. Улиците са оживени, но не много. С изключение на картината, аз приличам на метач, подранил за нощното си дежурство или на клошар, понесъл торби с боклуци.
Минавам една пресечка и хвърлям чувалите с дрехите и храната в една от боклукчийските кофи. После пресичам булевард „Сен Жермен“ и се озовавам пред църквата. Внимателно се оглеждам и прескачам оградата. Лесно откривам вратата за камбанарията. Ключът едва се превърта в ключалката. Но вратата се отваря. Влизам и я затварям. Намирам се в пълен мрак. Решавам още да не запалвам свещта и тръгвам пипнешком по изтърканите каменни стъпала.
Не е толкова далеч, колкото предполагах. Стигам до един капак, надигам го и излизам на камбанарията. Поглеждам надолу, към сводовете и виждам уличното движение и тълпите. Съзирам и сградата, в която се намира апартаментът на Мирабел. Представям си я как лежи в леглото ми. През процепите на сводовете прониква достатъчно светлина и аз виждам къде съм и какво правя.
Качвам се на огромната дъбова греда, която подпира камбаните. Надявам се, че няма причина да започнат да бият точно сега, защото вероятно ще загубя слуха си и ще стана глухият художник, ученик на сляпата дама. В десет вечерта няма камбанен звън — нито сватби, нито кръщенета, а само едно тихо и необявено погребение. Подплашвам няколко гълъба и те започват да пляскат с криле като обезумели в мрака, после се успокояват. Върху широката греда намирам няколко мъртви гълъба. Събирам ги на купчина в ъгъла до капака на пода. Гредата е широка най-малко един метър. Сиво-сините зеленикави камбани се очертават застрашително в мъглявината под мен. Отдолу е тъмна дупка. Започвам да пълзя по гредата, като същевременно я бърша от праха. Откакто е била почиствана за последен път, по нея се е събрала много мръсотия.
Стигам до края и пак се връщам там, където мога да стъпя здраво на краката си. От мен капе пот — резултат от напрежението, страха и безпокойството. Изпълзявам още веднъж по гредата и слагам портрета на Мирабел в далечния край. Скулптурите и свещите оставям в близкия ъгъл, при мъртвите гълъби.
Тихо слизам по стъпалата. Открехвам вратата, оглеждам се внимателно и бързо я затварям и заключвам. Отново прескачам оградата. Излизам на улицата и забързвам покрай мосю Дидро и надолу по „Сизо“, към къщи.
Измивам се в банята и се връщам в спалнята при Мирабел. Вероятно ще трябва да се изкъпя още веднъж, преди да съм свършил. Леките проблясъци на примигващата неонова светлина отвън сякаш оживяват лицето на Мирабел. Странно — за пръв път забелязвам светлините. Отново лягам до нея, за да се подготвя за следващата стъпка на онова, което смятам да направя.
— Мирабел, надявам се, че ще останеш доволна от плановете ми. Не сме разговаряли за това, но измислих само този начин да бъдеш онова, което каза, че искаш.
Не ми се ходи пак до там, но в същото време искам да постъпя правилно, макар да е грешно.
До стената има една картина, която не е изсъхнала — на площад „Сен Сюлпис“. Пъхам я под мишница, като внимавам да не размажа боите. Взимам и нашата бутилка „Поар Уилям“, която отново е почти празна, с изключение на крушата. Тръгвам бързо по улицата, прескачам оградата, качвам се на камбанарията и оставям тези неща, после пак хуквам към апартамента. Не срещам затруднения. Сега трябва само да чакам и да разчитам на късмета си.