Тя нежно отпраща Никол и на ръката й кацва друг гълъб — почти чисто бял и със симетрични синьо-сиви шарки. Голям е и на шията има оттенъци от всички цветове на дъгата. Човката му е красива, а крачетата — почти без люспи и със синкави нокти. Описвам го, колкото е възможно по-подробно.
— О, да. Винаги съм имала чувството, че този гълъб е бял. Много е деспотичен, а е едва от миналогодишното гнездо. Почти винаги е един от първите, които идват при мен, но не защото му има нещо. Само иска зрънцата, които им давам.
Тя започва да го храни със зрънца от отделна торбичка и гълъбът бързо ги кълве от пръстите й. Дамата го отпраща по-припряно от останалите.
Седя и описвам всяка птица, която долита. Това продължава повече от час. Доставя ми удоволствие да описвам точно гълъбите. Това има нещо общо с внимателното взиране, докато рисувам. Но в същото време искам да се заловя за работа.
— Е, мосю Художник, мисля, че за днес стига. Има два гълъба, които не дойдоха. Вероятно са с друго ято или нещо им се е случило. Броят на гълъбите, убити от бясно препускащите автомобили в този град е ужасяващ. Колите никога не спират и блъскат гълъбите по улиците. Трябва да приемат закон срещу това.
Не й разказвам как птиците губят цвета си, как перушината им се размазва под гумите и накрая изчезват на асфалта. Стават на нищо.
— Е, отивам да приготвя нашия обяд. Ако спрете да рисувате, когато чуете камбаните, ще ви очаквам десет минути по-късно. Можете да донесете кутията си и да я оставите в предверието. Както желаете.
Тя покланя леко глава и започва да прибира инструментите си. Аз се връщам към рисуването. Работата, която току-що съм свършил, е дори по-хубава, отколкото си спомням. Започвам да оцветявам дългата фасада на нефа, опитвайки се да разнообразя еднообразието на камъка със сенки, петна от времето и отблясъци, като същевременно се мъча да съчетая всичко. Работя и върху зеленината на дърветата. Когато получа цвят, който чувствам, че ще подхожда другаде, слагам го там. Статуята на Дидро придобива грижливи, но неясни очертания, когато уеднаквявам цвета на небето и този от изпражненията на гълъбите и го смесвам с нюанса на окисления бронз. Усещам, че този път отчасти навлизам в картината. Времето сякаш лети.
После чувам църковните камбани. Не знам кога са започнали да звънят — толкова съм погълнат от заниманието си. Бързо прибирам нещата си в кутията. Слагам шишетата с терпентина и лака в джобовете си и изчиствам боята от четките. Готов съм за нула време. Оглеждам се да проверя дали не съм забравил нещо. Взел съм всичко. Тръгвам покрай Дидро и надолу по хълма, към улица „Сизо“.
Вляво намирам номер пет. Стара сграда с наклонени от годините стени, строена във времената, когато хоросанът не е бил толкова устойчив. Стълбището е тясно, затова се налага да сваля картината от триножника, за да маневрирам покрай ъглите. Стигам до втория етаж и оставям кутията и картината на площадката, под електрическото табло. Чукам.
Вратата се отваря почти мигновено.
— Чух ви да се качвате по стълбите. Трябваше да спрете, защото картината е твърде голяма, за да мине покрай ъглите, нали?
Аз кимвам, после осъзнавам, че трябва да говоря. Необходимо е известно време, за да свикнеш с присъствието на слепец.
— Точно така. Блъснах я в почти всички ъгли.
Влизам. Апартаментът е хубав, но тъмен. Гледа към вътрешен двор. За нея, разбира се, мракът не е неудобство. Макар че всичко е подредено, мазилката виси от тавана, тапетите са се отлепили от стените и дървените части не са боядисани.
Килимите са протрити. Контрастът между добре поддържаната жена, грижливо подредената маса и всеобщия порядък в стаята и състоянието на апартамента е странен.
Нещо по-лошо, на двата прозореца, гледащи към мрачния вътрешен двор, висят дрипави зелени пердета, избелели от годините и превърнали се в жълтеникави ленти. Виждам пет врати и мислено влизам в другите стаи. Възрастната дама си е сложила престилка и се усмихва.
— Моля ви, ако искате да се измиете или имате някакви потребности, тоалетната и мокрото помещение са ей там.