Лежа в сумрака и тихо говоря на Мирабел, докато чакаме. Спомням си всичко, преживяно с нея — от мига, в който се сблъскахме, до тази последна чудесна нощ. Дали само снощи тя наистина ме видя за пръв път? Едва не прихвам, когато си спомням колко много се смяхме.
Сигурно е четири сутринта, когато решавам, че моментът е настъпил. Повечето туристи и гуляйджии са се прибрали, а чистачите още не са излезли. Това е най-тихият час от денонощието.
Увивам Мирабел първо в един чаршаф, после — в одеяло. С крайчеца покривам главата й, така както един баща би направил с детето си. Ако някой ме види, надявам се да мина за такъв. В известно отношение тя е мое дете, а аз нейно.
Необезпокояван, аз забързвам по булеварда. Няма никой. Вървя бързо, но се старая да не изглеждам притеснен или уплашен. Влизам в малкия църковен двор, мятам Мирабел на гръб, докато прескачам оградата, качвам се в предверието и отварям вратата. Ключът е в ръката ми. Вратата се заключва автоматично след мен. Успях да свърша най-трудното. В тъмното не е леко да маневрирам покрай ъглите на виещите се каменни стъпала с Мирабел, която е вече вкочанена, но се добирам до камбанарията.
Вдигам капака и после го затварям с крак. Внимателно слагам Мирабел в края на гредата, до мъртвите гълъби. Отново смущавам няколко спящи гълъба, които започват да пляскат с криле, но сетне се успокояват и гукат сънено. Дали знаят кой ще остане при тях?
Запалвам една от свещите. Предпазливо изпълзявам до далечния край на гредата. Слагам свещта пред портрета на Мирабел. Връщам се и на отсрещния край облягам картината на „Сен Сюлпис“. Запалвам свещ и пред нея. Няма опасност пламъците да изгорят масивната дъбова греда. Ще угаснат от само себе си.
Сетне бавно и нежно нагласям Мирабел в средата на гредата. Откривам лицето й. Светлината на свещите хвърля отблясъци по лицето й. Очите й изглеждат отворени и сякаш ме гледат. Усмивката й като че ли е станала по-широка и изразява одобрение. Мисля, че намира театралната ми постановка за забавна. През цялото време й говоря.
— Ти си в камбанарията под небето, Мирабел, с твоите приятели, гълъбите. Струва ми се, че това е най-подходящото място.
Взимам мъртвите гълъби и ги нареждам около нея, сякаш са тържествен кортеж. Между всеки два гълъба слагам по една от нейните скулптури. Кълна се, че в потрепващата светлина на свещите сякаш чувам звуците на клавесина, докато тя свири. Не мисля, че полудявам, но и това е възможно.
Запалвам още две свещи и ги поставям от двете страни на Мирабел. Накрая оставям последната запалена свещ в краката й, а до нея — празната бутилка с крушата. Коленича на пода и за последен път се вторачвам в Мирабел. Дълго стоя така. Опитвам се да запомня всичко — за дългите години, които ми предстоят. Накрая идва време да тръгвам.
— Надявам се, че това ще ти хареса, Мирабел. Ще минат години, преди някой да дойде и да те намери. Близо си до твоя дом и си при онези, които обичаш. Бих искал да остана тук, с теб, но трябва да вървя.
Изправям се и я поглеждам. Струва ми се толкова дребна и самотна, но това е всичко, което мога да направя за нея.
— Ще чуваш камбаните, Мирабел. Непрекъснато ще си мисля как ги слушаш. Ти си част от тях. Никой друг освен нас няма да узнае какво означаваха камбаните. Никога няма да те забравя, моя любов. Сбогом, Мирабел. Знаеш колко много те обичам.
Вдигам капака и започвам да слизам по стъпалата. Едва стигам до долу. Краката ми треперят. Плача. Отварям вратата за камбанарията, излизам и я заключвам. Поглеждам ключа в ръката си. Решавам да го задържа. Винаги ще го нося със себе си като ключ за онова, което имахме между нас.
Прескачам оградата и хуквам по булеварда. Връщам се в нашия апартамент. Пак се изкъпвам и обличам дрехите за полета, а другите свивам на топка и натъпквам в един син найлонов чувал.
Затварям всички прозорци. Поглеждам за последен път клавесина на Мирабел, после хубавото й бяло легло и моята стая, където доскоро лежеше тя. По лицето ми се стичат сълзи. Ридая. Угасям лампите, взимам картините, кутията и последния найлонов чувал. Излизам и заключвам вратата. Оставям ключа за апартамента върху електромера. Толкова е високо, че трябва да подскоча. Никой няма да го намери.
Изхвърлям найлоновия чувал с потните си дрехи в друга боклукчийска кофа. Заставам пред аптеката да чакам такси. Стоя дълго там. Зазорява се. На едното си рамо съм преметнал кутията с боите, а на другото — брезентовата чанта с картините. Поглеждам към камбанарията на „Сен Жермен де Пре“. Замислям се за Мирабел, която лежи там. Струва ми се, че виждам слабата светлина на свещите. Пред мен спира такси. Навеждам се през прозореца и казвам на шофьора, че искам да отида на летище Роаси. Той кимва и ми отваря вратата. После излиза от колата и понечва да сложи кутията и чантата в багажника. В същия миг камбаните започват да бият. Шест часът. С тях се събуждаше Мирабел. Издърпвам багажа си от ръцете на шофьора. Той се вторачва в мен. Поклащам глава и го отпращам. Оставам да гледам камбанарията и да слушам камбаните.