Аз наистина съм много мръсен — както от начина, по който живея, така и от рисуването. Покланям се и се усмихвам, макар че тя не вижда това и за да компенсирам, й благодаря. Отправям се към вратата, която ми е посочила.
Влизам, затварям и осъзнавам, че в тоалетната цари пълен мрак. Отварям вратата, за да потърся ключа за осветлението и го намирам. Щраквам, но светлина не блясва. Поглеждам нагоре и виждам, че от тавана виси крушка със зелен метален абажур. Отвинтвам я — класическа френска старомодна крушка. Изгоряла.
Ориентирам се, затварям отново, вдигам седалката на тоалетната чиния и стискайки я с колене, свалям ципа си. Знам, че слухът на сляпата дама е свръх изострен и пикая върху вътрешната страна на чинията, за да не вдигам шум. Надявам се, че не мокря пода. Пускам водата и отварям вратата. Надзъртам назад и виждам, че за щастие съм се изпикал в тоалетната чиния.
После отивам в мокрото помещение. Там има само студена вода и вана, направена от емайлиран метал и поставена на лъвски лапи.
Ключът за осветлението там също не работи. Дори не се качвам на ръба на ваната да проверя крушката. След като години наред в апартамента е живял слепец, или крушките са изгорели, или жичките са изтънели и е станало късо съединение. Френското електричество тече на приливи и отливи, от които крушките изгарят, колкото и да внимаваш.
Този път оставям вратата отворена, докато мия ръцете си. Над ваната виси старомоден нагревател и има топла вода. Бих дал среден по размери акварел, за да полежа половин час в сапунена вода. Но вместо това се измивам на мивката. Върху огледалото над нея има слой мръсотия и петна от мухи и не мога да се видя. Но и без това не ме интересува как изглеждам. Само искам да проверя дали имам боя по лицето си. Често държа четката със зъби, което не е много професионално и цапам бузите си.
Излизам. Възрастната дама снове от кухненския бокс, където готви, до масата, на която ще се храним. Все едно не знае какво е да си сляп. Чудя се дали в тази стая крушките работят. Обзалагам се, че в целия апартамент няма една здрава крушка.
Дамата ми посочва къде да седна и аз се настанявам там. На масата има чисти кърпи за хранене и ордьоври „Сен Жак“ от кокосов орех, горещи в черупките — изисканата кухня, с която бях свикнал по работните обеди. Разбира се, когато имахме работа с французи, храната беше хубава, а цените — невероятни, но аз не плащах. Всички ние харчехме парите на други хора.
Имаше едно заведение на име „Кок Харди“ на около петнайсет минути от офиса ми и често обядвахме там. Персоналът едва ли не пъхаше храната в устата ни, а сервитьорът стоеше до нас и непрекъснато ни поднасяше разни вкусотии. Сметката след такива разточителни обеди беше достатъчна, за да изкарам сега шест месеца.
Но това тук, в тази тъмна стая е добро начало за един от едновремешните ми обеди.
Възрастната дама е сменила червения си костюм и е облякла тъмносин пуловер с бяла якичка и тъмносиня пола. Оскъдната светлина се процежда през прозорците зад нея и озарява косите й. Сплела ги е на плитки и ги е увила около главата си почти като корона.
— Добър апетит, мосю Художник. Надявам се, че кокосовите коктейли ще ви харесат.
— И на вас добър апетит, мадам. Сигурен съм, че ще ми харесат. Това е един от любимите ми ордьоври.
— Аз съм мадмоазел.
— Добре, мадмоазел. Добър апетит.
Храним се бавно и внимателно. Кокосовият коктейл е един от най-вкусните, които съм опитвал. Смесица от миди, бял сос, гъби и „Арманяк“. Има и малко скариди, всяка с размерите на нокът. Чудя се как възрастната дама е успяла да го приготви.
— Отдавна ли рисувате, мосю?
— Сложна история, мадмоазел. Учих изобразително изкуство преди много години, а после работих в една голяма американска корпорация, първо в Америка, сетне тук, във Франция. Но сега отново се върнах към рисуването.
— Пенсионирал ли сте се?
— Да, би могло и така да се каже, но всъщност имам чувството, че съм започнал работа след дълго прекъсване.
Тя млъква. Нямам желание да разказвам цялата история. Още е твърде болезнена за мен. Сещам се, че исках да се отбия в представителството на „Американ Експрес“ и да напиша писмо. Ще го направя, преди да затворят.
За да сменя темата на разговора, решавам, че може би сега е моментът да повдигна въпроса с включването на възрастната дама в картината ми. Неизвестно защо, все отлагам да й го кажа.
— Мадмоазел, надявам се, че няма да възразите, но искам да ви кажа, че бих желал да ви нарисувам, както седите с вашите гълъби на каменната пейка в нозете на мосю Дидро.