Ръката й застива на половината разстояние от устата. После тя оставя вилицата и внимателно избърсва устни с кърпата. Поглежда ме право в очите и виждам, че в нейните бликат сълзи.
— Много ви благодаря. Ще бъда много щастлива, ако ме включите в картината си. Едно от най-неприятните неща за незрящите е усещането и убеждението, че никой не те вижда. Повечето време се чувствам ужасяващо невидима. Мосю, за мен ще бъде огромно удоволствие да знам, че съм изобразена във вашата картина и в света, който вече не виждам. Така ще бъда видима за всички.
Тя навежда глава и нежно избърсва с кърпата ъгълчетата на очите си.
И през ум не ми минаваше, че ще стане такъв голям въпрос. Обикновено бих започнал да се ядосвам. Понякога, когато рисувах акварели и хората искаха да ги включа в картината, бях убеден, че това ще я съсипе. Не умея да рисувам хора. Предполагам, че това се дължи на недостатъчната ми практика. Но след като възрастната дама не вижда и никога няма да узнае как съм я изобразил, аз съм спокоен. Няма да има значение дали ще я карам през куп за грош. Дори може да залича образа й, ако стане твърде лош. Само картината ще знае това, а тя е част от мен. Но се радвам, че споменах за идеята си.
Дамата става, приближава се до мен и с уверено движение взима чинията ми и тризъбата вилица и ги отнася в кухненския ъгъл. Долавям уханието на нещо вкусно, което къкри в тенджерата. Надявам се, че няма да е някое полусурово месо, сготвено по начина, по който французите твърдят, че трябва да се приготвя. Не съм убеден дали ще се справя с него след принудителното си вегетарианство.
Но не, отново е едно от любимите ми ястия. Жената сигурно чете мисли. Поднася ми месо ала крем с гъби, печено в раковина и гъст сос, леко подправен със същия „Арманяк“, който бе сложила на кокосовите коктейли. Донася и няколко печени ябълки и тънки бели аспержи. Получавам най-доброто от споразумението. На тази цена, ако иска, ще й опиша всички гълъби в Париж.
Пък и ми е приятно да бъда с нея и да ям толкова вкусна храна и то по такъв цивилизован начин. Храним се, обсъждаме ястията и разговаряме за гълъбите и за рисуването ми — нищо сериозно. Знам, че тя изпитва любопитство към мен, но е истинска дама и не задава проучващи въпроси. Понякога е трудно да бъдеш в компанията на жени, особено на американки. Те разпитват за всичко, дори преди да ги опознаеш. Тази е чудесна дама от старата школа, истинска лейди.
Свършваме с месото и тя донася плодове и сирене. Отново всичко е съвършено. Как ли ще се върна към постния си гювеч?
Накрая има кафе. Тя се приближава до един по-висок бюфет, покачва се на столче и измъква някаква прашна бутилка. Избърсва я и я слага в средата на масата.
Кафето, разбира се, е забележително. Пием го бавно. Тя поглежда — ако действително може да вижда — към мен.
— Кажете ми, мосю, в бутилката наистина ли има круша?
Красиво шише. Прилича на оригинален ликьор „Поар Уилям“ — толкова е прашно.
— Да, вътре наистина има круша.
— Това е последното, което баща ми изпрати, преди да го убият. Сестра ми Роланд настояваше да не го пием и да го държим заключено в килера в чест на паметта му.
— Много умно от нейна страна.
— Мосю, днес бих искала да пия заедно с вас от тази бутилка. Беше толкова отдавна. Време е.
Решението е нейно. Харесвам този ликьор. Човек може да усети вкуса на хрупкавата сърцевина на крушата, когато е достатъчно отлежал, а този със сигурност е такъв и мисля, че дори се е поизпарил.
— Много любезно от ваша страна, мадмоазел. Но сигурна ли сте, че искате да го изпиете след всичките тези години?
— Да, убедена съм.
Тя отново ме поглежда с онези ясни незрящи очи.
— Знаете ли как крушата влиза в шишето, мосю?
Никога не съм мислил за това. Знам, че можеш да накиснеш яйце в оцет и после, когато омекне, да го вкараш през гърлото на бутилка, където то отново се втвърдява, но никога не съм опитвал. Предполагам, защото не съм бил достатъчно любопитен. Но не мисля, че това може да се направи с круша.
— Не, мадмоазел, нямам представа. Интересно е, като се замисли човек за това, нали?
— Аз знам как го правят. Изчакват, докато пчелите опрашат цвета на дървото, сетне го пъхат в бутилката и я завързват за клона. Крушата се ражда и расте в шишето. Когато плодът стане голям, прерязват дръжката, свалят бутилката от дървото и наливат ликьора, направен от другите круши. Запушват я здраво с коркова тапа и крушата остава завинаги в шишето. Повече не може да излезе. Не е ли това прекрасна идея, макар и толкова тъжна?