Тя става и пъргаво се приближава до едно чекмедже. Изважда тирбушон и ми го подава.
— Ще бъдете ли така любезен, мосю, да отворите бутилката? И после ще пием от този ликьор, който от петдесет години чака нас, заедно с крушата.
Нагласям тирбушона и започвам да го въртя, а тя отива до бюфета и се връща с две чашки. Отстрани имат гравирани купидони обградени с листа. Дамата сякаш наблюдава как изваждам корковата тапа. Долавям аромата, който изпълва стаята. Подавам й бутилката.
— Ако обичате, бихте ли наляла, мадмоазел? Знам, че мъжът трябва да направи това, но случаят е толкова специален — лично тържество — и ви моля да сипете вие.
Тя взима бутилката. Ръката й не трепери. Налива в чашките, като държи пръста си отвътре, до ръба и щом ликьорът стигне до там, спира. Нещо, за което никога не бих се сетил. Но ако бях сляп, може би щях да се сетя. Всички ние сме слепи за толкова много неща.
Тя приключва с наливането и внимателно оставя шишето на масата. Вдига чашата си към мен и ме поглежда в очите.
— Моля ви, преди да отпием, бихте ли ми казали името си, мосю? Не искам да бъда неучтива, но ми се струва уместно, че щом делим тази напитка, би трябвало да знаем поне това един за друг.
Естествено. От една година насам никой не ме е питал как се казвам. Почти съм забравил, че имам име.
— Наричат ме Джак, мадмоазел. Истинското ми име е Джон, но през последната година започнах да го произнасям Жан, по френски. Звучи ми по-добре.
— Американското ви име ми харесва. Като на английския престъпник Джак Изкормвача. Но мога ли да ви наричам Жак, по френски маниер? Знам, че това съответства на английското Джеймс, но бих искала да ви викам Жак.
Тя не пита как е фамилното ми име, но аз бих й го казал — каквото и да означава.
— Може ли и аз да попитам как се казвате, преди да опитаме този превъзходен ликьор?
— Наричай ме Мирабел, Жак.
— Но това ми се струва неучтиво, мадмоазел, искам да кажа Мирабел. Как е фамилното ти име?
— Това няма значение. Аз ще те наричам Жак, а ти мен — Мирабел. Знаеш ли, Жак, на тази земя не остана никой, който да ми казва така. Сестра ми беше последната, но тя е мъртва от петнайсет години. Не искам името и мисълта за Мирабел да умрат. Моля те, Жак, наричай ме с името от детството ми, Мирабел.
В очите й отново бликват сълзи. Допираме чашите си и те звънтят със звука на истинския кристал. Знам, че тя очаква да кажа нещо.
— За нас двамата, Мирабел и Жак, в този прекрасен ден. Да пием за мечтите на нашето минало.
— И за мечтите на нашето бъдеще.
Пием. Ликьорът е невероятен. Никога не съм вкусвал толкова ароматична течност. Сякаш крушите са се свили, дестилирали и изострили уханието си, докато е останала само есенцията. И двамата пием на малки глътки, затваряме очи, оставяме топлината да се разпространи из телата ни, после едновременно отваряме очи и се усмихваме. Може да е само случайно съвпадение. Усмивката й не може да се сравни с моята, а аз знам, че не се опитвам съзнателно да подражавам на нейната. Мирабел държи чашата до гърдите си.
— Сякаш баща ми е отново жив. Почти усещам присъствието му и го чувам. Толкова съм ти благодарна, Жак, за този прекрасен миг.
Изпиваме остатъка от чашите си и аз запушвам бутилката. Всяка глътка беше като първата — преживяване в друг свят.
— Жак, ще изпия остатъка от бутилката само с теб. Твърде много ли ще бъде, ако те помоля утре пак да обядваш с мен?
Не бързам да отговоря. От една страна не искам да се сближавам с никого, дори да е само една възрастна сляпа дама. Но от друга, изпитвам желание да бъда с нея. Усещам, че у мен се разбиват ледени късове.
— Да, Мирабел, и благодаря. Но първо трябва да издържиш проверката.
Тя се навежда напред, явно озадачена.
— Утре трябва да ми кажеш какви са цветовете и шарките на всеки гълъб, който идва при теб. Да ми покажеш какво си научила днес.
Мирабел се усмихва и това е най-непринудената й усмивка досега.
— Научих много, Жак. Ще останеш изненадан.
Скоро след това ставам и се отправям към вратата. Взимам кутията от коридора и излизам. Мирабел ме изпраща до вратата. Отказва на предложението ми да й помогна да разтреби масата и да измие чиниите.