— Не, Жак, искам това време за себе си, за да изживея отново удоволствието от нашия обед. Пък и няма да е честно, ако стоиш затворен тук в този прекрасен ден, когато трябва да завършиш картината си. Довиждане засега. Au revoir.
Слизам по стълбите и се усмихвам на новото си име. Жак. Дори не съм сигурен дали мога да го напиша на френски.
Останали са два подходящи часа за рисуване. Леко се затруднявам при изобразяването на улицата на преден план и на далечината в десния ъгъл. Мисля да нарисувам автобус на спирката, но това ще противоречи на основния ми замисъл. Няма да включвам и автомобили. Онова, което се опитвам да пресъздам, е Париж, който някак е надживял времето и е такъв, какъвто винаги е бил, но същевременно никога няма да бъде. Не изобразявам и телевизионните антени, колите, мотоциклетите, нито дори велосипедите. Рисувам ли хора, правя ги толкова неясни, че няма проблем с износените им дрехи.
Освен това открих, че когато включвам фигури, независимо колко усилено съм работил върху цялостния обхват на картината, хората възприемат предимно фигурата. Забелязах го при акварелите. Създавам цяла композиция от сгради със сенките по тях, капаците на прозорците, комините, извисили се към небето и усещането си за пространство и после допускам грешката да нарисувам жена, която простира дрехи на един от прозорците. Хората поглеждат картината ми и я кръщават „Жена, простираща дрехи на прозореца“. Но я купуват, при това много по-често, отколкото ако нямаше жена на прозореца.
Вероятно и с тази картина ще възникне същият проблем. Никой не може да пренебрегне небето, дърветата, църквата „Сен Жермен де Пре“, „Ле Дьо Маго“, Дидро и цялостната композиция, но картината ще бъде само „Дамата в червено с гълъбите“. Обикновено става така. Но в случая, заради всичко, което стана, мога да го преживея.
До известна степен решавам въпроса с долния десен ъгъл, като изобразявам сенките, хвърлени от дърветата и облите камъни, които по-рано стояха там, но сетне бяха залети с асфалт. Това не е най-доброто решение, но е единственото, което ми хрумва.
Откривам, че срещам най-големи затруднения, когато работя в горния ляв и долния десен ъгъл. Не подозирах, че отново ще имам същия проблем, докато не стигнах до там. Понякога мисля, че никога няма да се науча.
Надрасквам името си и датата. Почти не се виждат, защото използвам върха на четката. После обръщам картината, озаглавявам я „Мирабел и Дидро“ и пак написвам датата и името си. Възрастната дама наистина се вмества в тази картина. Сякаш винаги е била там.
Слънцето вече не озарява фасадата на църквата, когато прибирам нещата си и тръгвам към къщи. Утре ще използвам едно от големите си плата. Не съм сигурен какъв сюжет ще избера, но знам, че ще рисувам някъде наблизо до мястото, където бях досега. Когато рисувах с моливи и водни бои открих, че всяко кварталче има своите особености и една картина води до друга. Може би ще се опитам да изобразя площад „Фюрстенберг“. Красив е и съм го рисувал три пъти с водни бои и четири-пет пъти с моливи. Когато положението станеше безнадеждно, винаги продавах по няколко рисунки на този площад. Пък и ми правеше удоволствие да го рисувам — това е истинско предизвикателство на непосредствеността. Оттам рядко минават туристи, но и мястото не е точно туристически капан.
Отбивам се в представителството на „Американ Експрес“, точно преди да затворят. Няма нищо за мен. Изваждам от джоба на якето си прегънат на две лист хартия и плик и използвам молива за рисуване, за да напиша сравнително дълго писмо. Опитвам се да опиша картината, която току-що завърших и да им разкажа нещо за сляпата възрастна дама на име Мирабел. Завършвам с уверенията, че съм добре, но всички те ми липсват и пускам писмото до Лори на новия й адрес.
На другата сутрин, след кроса, докато вървя из града, осъзнавам, че очаквам с нетърпение да видя Мирабел — не само, за да се насладя отново на превъзходните й ястия, но и да бъда известно време с нея, да поглъщам силата и жизнеността й и да усещам нейната загриженост, чувствителност и съпричастност.
Денят е хубав. Има още повече слънце и още по-малко облаци. Някои от тях са меки и разпокъсани и се носят тихо и бавно по небето. Ако не спреш и не ги изравниш с нещо на земята, едва ли ще разбереш, че се движат.
Облечен съм в обичайния екип за рисуване — прокъсано и многократно кърпено джинсово яке, което купих за двайсет франка от един пазар за употребявани дрехи. Не си сложих зелената вълнена риза, която обикновено нося под него. Повечето й копчета липсват, но тя все пак топли. Когато тичах тази сутрин, установих, че няма да се нуждая от нея. Започвам да мисля, че дори якето няма да ми трябва. Париж ни предлага да опитаме каква ще бъде пролетта и може би дори малко от лятото.