Стигам до мястото и решавам да нарисувам площада от горната страна и вляво от улицата, която води към него. Всъщност се разполагам на самия площад, защото искам лампите в средата му да бъдат в центъра на картината ми — един вид фокус, около който да се върти всичко друго. Обичам чувството, че съм на въртележка.
Рисувам много внимателно с моливите, представяйки си цялата картина. Удивително е, че човек може да рисува нещо няколко пъти и винаги да го изобразява по различен начин. Готвя се да сложа на палитрата боя за фона, когато започвам да мисля за минаващото време. Нямам часовник. Забравих го. Оставих го на нощното шкафче в спалнята ни, когато събрах багажа си преди повече от година, затова питам минувачите колко е часът. Едва десет без пет.
Затварям кутията, премятам я на гръб и се придвижвам по площада, към църквата „Сен Жермен де Пре“. Поглеждам към улицата, там, където обикновено Мирабел седи на обичайното си място. Опитвам се да преценя колко наблизо мога да се промъкна, преди да ме е усетила. Вървя предпазливо. Ако някой ме гледа, ще помисли, че наистина съм нещо като Джак Изкормвача, специализирал се по възрастни дами, защото буквално стъпвам на пръсти. Преди да стигна на шест крачки от нея, тя се обръща към мен и се усмихва.
— Помислих, че няма да дойдеш, Жак. Разбрах, че не си тук и се разочаровах. Много мило от твоя страна, че в края на краищата дойде.
— Позна ме по миризмата, нали, Мирабел?
Тя се усмихва и изважда за мен втората си надуваема възглавничка.
— Не, в кутията ти има нещо, което подрънква, докато вървиш. Звучи като метал, удрящ се в дърво. Едва после долових миризмата ти.
— Толкова ли лошо воня? Между другото, на какво мириша?
— О, Жак, ти искаш да узнаеш всичките ми тайни. Е, добре. Миришеш на терпентин, разбира се, и малко на пот, защото се съсредоточаваш много усилено. Миришеш и на…
Тя млъква.
— Миришеш на мъж. Имаш специфичен мъжки мирис. Не е уханието на тютюн като на баща ми и на някои други мъже, нито на парфюма, който толкова много мъже си слагат в днешно време. Понякога ми е трудно да ги различавам от жените, освен по звука на обувките им, но дори той се променя. Имаш много специфичен мирис. Не мога да го опиша, но ми харесва. Най-близкото, за което се сещам, е миризмата на конете.
Надувам възглавничката и сядам до Мирабел.
— По-добре да не сядам твърде близо до теб, Мирабел. Не съзнавах, че воня толкова неприятно.
— Не, Жак. Обичам да седиш близо до мен. Не забравяй, че мирисът ти ми харесва. Ухае на нещо здраво и силно. А сега, готови ли сме за проверката? Ще докосвам гълъбите си и после ще ти казвам как изглеждат, нали така?
— Точно така. Но аз само те подразних, Мирабел. Това е невъзможно.
— Ще видим.
Тя протяга пръст и един от гълъбите, който кръжи около нея, каца. Мирабел го взима, обръща го насам-натам и го опипва.
— Този е светлокафяв с две тъмнокафяви ивици на крилете. Има по-жълти очи от другите, а крачетата му са червени. Ти се възхити на тази птица и каза, че е приемлива, дори за гълъб. Така ли е?
Тя има право. И още как. Дори казва неща, които не се сещам да съм споменавал.
— Не мога да повярвам, Мирабел. Хайде, опитай пак.
На ръката й каца друг гълъб — тежък и тъмносин с ивици на крилете, съвсем обикновен на вид. Мирабел гали шията му с пръст и масажира крачетата и стъпалата. Сетне ме поглежда.
— Този е синкавосив с две по-тъмни ивици на крилете. На шията си има червено — досущ петел. Крачетата му са бледорозови, но по-тъмни от кехлибарените очи.
Тя дава на гълъба зрънца и го пуска да отлети.
— Не съм сигурна какъв цвят е кехлибарът, Жак. Оранжев или жълт?
Проверяваме цялото ято. Единственият недостатък в съвършените й отговори е един малък сив гълъб, който не дойде предишния ден. Веднага щом го хваща, Мирабел ми казва, че не знае какъв е цветът му.
Минава час и аз съм готов да се върна към картината си и да започна с фона.