— Къде рисуваш, Жак?
— На площад „Фюрстенберг“ и улица „Жакоб“.
— О, да. Красив площад. Играех на топка там, когато бях дете. Това е едно от специалните за мен места.
— Какво искаш да кажеш — че това е едно от любимите ти места?
— Да, така е, но и нещо повече. Много е сложно. Сега отивай да рисуваш, а аз ще ти обясня, докато обядваме. Трябва да отида да приготвя обяда. Храната за седмицата беше доставена от пазара тази сутрин, така че е съвсем прясна.
Тя започва да прибира нещата си.
Една от странностите на слепия е, че когато спре да ти говори, ти сякаш изчезваш. Стоя там няколко секунди и я наблюдавам, а после се връщам по булеварда. Още съм изумен от способността й да описва толкова подробно гълъбите. Как е възможно една възрастна жена да има такава забележителна памет?
След малко се залавям с картината си. Камбаните на „Сен Жермен де Пре“ започват да звънят сякаш веднага. Нарисувал съм небето и лявата страна на площада с оголелите дървета. Картината е хубава и все още всичко изглежда възможно.
Обядът е чудесен. Опитвам се да говоря за принудителното си вегетарианство и как не ям толкова много месо както преди. Тя е поднесла телешко със зелен фасул и печени ябълки. Приготвени са великолепно. Този път забелязвам как вероятно чисти, защото кухнята е подредена. Всичко, с изключение на абсолютно необходимите съдове, е накиснато в гореща вода в умивалника.
После ме пита къде живея. Разказвам й за тавана, където съм се настанил незаконно, как готвя, откъде намирам храна и за кросовете — почти всичко за живота, който водя, дори за вонята на лепилото и ударите с чука. Опитвам се да го разказвам колкото е възможно по-хумористично. И наистина, ако човек се замисли, всичко това е ужасно смешно.
Тя се вторачва съсредоточено в очите ми.
— Но защо живееш така? Какво ще правиш през зимата, когато стане студено?
— Миналата зима оцелях, а тогава нямах таван, където да се подслоня. Сега имам дом. Тази зима ще си купя още едно одеяло от битпазара и всичко ще бъде наред.
Свършваме с обяда. Тя става, взима столчето и се качва за шишето „Поар Уилям“. Понечвам да й помогна, но после отново сядам на мястото си. Мирабел е твърде бърза. Докато седи на столчето и се протяга нагоре, виждам, че краката й са тънки като на младо момиче на около тринайсет-четиринайсет години. Носи бабешки чорапи. Приближава се до масата. Знам къде са чашите и ги донасям. Тя ми подава бутилката.
— Моля те, Жак, ще налееш ли ти този път? Искам да почувствам, че ме глезят, грижат се за мен и се държат с мен като с млада жена.
Тя сяда и кръстосва глезени под стола. Отпушвам шишето. Уханието на круши отново изпълва стаята и тя го вдъхва. Напълвам чашите. Подавам й едната, взимам моята и се чукаме.
— За Жак, един от най-добрите художници на света.
— Откъде би могла да знаеш това, Мирабел?
— Защото съм сляпа ли? Знам повечето неща, именно защото съм сляпа. Знам, че си добър художник.
— Добре, тогава. За Мирабел, най-добрият сляп критик на изобразителното изкуство на света. Нека всички критици притежават такива задълбочени възприятия.
Отпиваме и аз си спомням.
— Мирабел, ти каза, че площад „Фюрстенберг“ е едно от специалните за теб места. Какво имаше предвид? Обеща да ми обясниш.
Тя отново отпива и навежда глава към масата, после ме поглежда.
— Знаеш ли какво, Жак, аз всъщност не съм сляпа.
Поглежда ме право в очите. Не се изненадвам. Само се чудя защо се преструва. Защо, за Бога, се блъсна в мен, докато рисувах и се нарани? Дали не съм се забъркал с поредната откачалка?
— Разбираш ли, очите ми са абсолютно наред, нищо им няма. Нервите ми отвеждат в мозъка всичко, което виждам.
Тя млъква.
— Но умът не ми позволява да виждам. Сляпа съм на истерична основа, както казват. Опитах всичко, но от четиринайсетгодишна възраст не виждам нищо.
— Искаш да кажеш, че не ме виждаш сега, пред теб? Не виждаш ли тази стая? Какво виждаш?
— Виждам само виденията, които са в главата ми. Имам свой собствен свят от неща, които виждам, но всички те са отдавнашни образи и видения от детството ми. Лекували са ме много доктори. Сестра ми ме води на психиатри и на други специалисти. Понякога мисля, че никога няма да прогледна. Препоръчаха ми да си спомням местата от детството, които съм обичала, да затварям очи и да си спомням какво съм преживяла там. После да отварям очи и да се надявам, че действително ще видя всички онези неща от реалния свят, но никога не се получаваше. Запомнила съм двайсет и две места — всички тук, в квартала. Те са почти като пощенска картичка пред очите ми. В продължение на много години ходех на тези места и се съсредоточавах, опитвайки се да видя нещо — и най-малката светлинка, но нищо не ставаше. Площад „Фюрстенберг“ беше едно от онези места.