— Но какво се е случило? Как е станало така, Мирабел? Това е ужасно.
— Ужасно е за теб. Но за мен не. Лекарите ми казват, че не виждам, защото дълбоко в себе си не искам да виждам. Страхувам се.
— От какво се страхуваш, Мирабел?
— От онова, което ще видя. Научих се да харесвам собствения си свят, в който живея. Да, трудно е да си сляп, но в същото време е много успокояващо.
— Боже мой, но какво се е случило? Защо се страхуваш?
Тя отново отпива от ликьора и задържа чашата пред гърдите си. Никога не съм виждал някой да прави така. Може би не оставя чашата на масата, за да не я бутне несъзнателно с ръка.
— Може би друг път, Жак. Сега искам да поговорим за нещо по-важно, ако може.
Какво би могло да бъде по-важно от слепотата й? Чакам.
— Бих искала да ме нарисуваш. Ти вече ме изобрази в нозете на Дидро и това ми достави огромно удоволствие. Имам чувството, че съществувам във външния свят, а не само в света на моето въображение. Моля те, би ли ме нарисувал?
Не очаквах това. Притеснявам се. Отпивам от ликьора и се опитвам да измисля какво да кажа и как да й откажа, без да нараня чувствата й.
— Аз не съм портретист, Мирабел. Още от ученическите си години се опитвам да рисувам хора. Не можех да го правя тогава и мисля, че не мога да го правя и сега.
— Да, но този портрет ще видиш само ти. Аз не мога да те критикувам. Дори не знам как изглеждам. Само искам да нарисуваш една картина — предмет, който ще каже нещо за начина, по който ме виждаш и за чувствата ти към мен. Това ще означава много за мен.
— Но, Мирабел, това е много скъпо. Ще бъда щастлив да те нарисувам безплатно, но после не мога да ти подаря портрета. Франковете ми свършват.
— В такъв случай можеш да вземеш портрета. Предпочитам да е така. Но няма да ме рисуваш безплатно. Искам да ми кажеш колко взимаш обикновено. Все едно е по поръчка.
— Това ще бъде първата ми поръчка, Мирабел. Но ти нямаш представа от цената. Трябва да взимам по триста франка на картина, за да ми останат достатъчно пари да живея.
— Няма да платя триста франка.
Тя млъква. Хванат съм на въдицата. Мирабел просто няма представа как стоят нещата. Ала сега я виждам по различен начин. Представям си я като картина. Бих искал да я нарисувам, ако тя има желание да ми позира. Бих искал да изобразя вътрешното й спокойствие, жизненост, самота и смелостта, ако тези неща могат да бъдат нарисувани. Това би означавало още пари за бои, но са ми останали само няколко франка, пък и нали идва лятото — все ще продам нещо на туристите. Може да се кача на Монмартр и да поиграя с другите в зоопарка на художниците. Убеден съм, че там ще продам нещо.
— Жак, трябва да ти платя най-малко хиляда франка, инак не може да ме рисуваш. С радост ще дам повече, ако искаш.
По дяволите, не съм се откачил от въдицата. Всъщност съм налапал стръвта. Мирабел става и се понася по онзи особен неин начин — не влачи крака, но ги вдига едва-едва и опипва земята пред себе си, сякаш се кани да обуе чехли. Бързо се приближава до бюфета. Каква ли още вкусотия ще извади?
Тя смъква отгоре някаква метална кутия с емайлирани рисунки, маха капака и бръква вътре. Изважда една, после още две банкноти от петстотин франка. Затваря кутията и я оставя на мястото й. Връща се на масата.
— Сега знаеш къде сляпата дама крие всичките си пари. Тя не ги крие от себе си.
Подава ми банкнотите. Не искам да ги взема.
— Изчакай, докато завърша портрета, Мирабел. Това е лудост.
— Не, лудост е да чакаш да завършиш картината, преди да съм ти платила. Какво значение има? Така ще имаш пари. И без това ги държа в кутията ей така, за нищо. Можеш да си купиш бои, с които да рисуваш по-добре. Така е много по-логично.
Тя протяга парите още по-близо към мен, като през цялото време ме гледа в очите. Взимам банкнотите. Мирабел има право.