— Ах, американец, художник и човек с чувство за хумор. Много интересно. Не очаквах такава приятна изненада. В живота ми не са останали много приятни изненади.
Забелязвам, че не е облечена изцяло в червено. Носи червена шапчица, с каквато бе Жаклин Кенеди в Далас, яркочервена пола, пуловер и сако, но на него сега има няколко петънца от моята палитра.
— Извинете, мадам, но на сакото ви има боя. Ако стоите мирно, ще я изчистя с терпентин. Не го ли направя, боята ще засъхне и ще остане там.
— Добре ли стои на сакото ми? Ако ми отива, бих искала да остане. Би било чудесно да имам изрисувано на ръка сако от американски художник тук, в Париж, нали? Макар да не виждам боята, би било вълнуващо.
— Опасявам се, мадам, че петната са кафеникави, жълта охра, тъмночервени и морско сини. Дори в по-евтините изложбени зали това не би се приело като кой знае каква композиция.
Обикновено не съм толкова бъбрив и многословен. Вероятно това е така, защото напоследък не говоря много английски и се наслаждавам на родния си език, но мисля, че причината всъщност е в характера на тази жена. Иска ми се да продължим словесната игра, която клони към флирт.
Или може би защото усещам, че и тя също е самотна, иска да разговаря с някого и да упражнява английския си.
— В такъв случай, мосю, може би ще бъде най-добре, ако съблека сакото, за да заличите или преобразите произведението на спонтанното си изкуство. Поне ден-два ще усещам мириса на терпентин — спомен от нашето запознанство. Мисля, че това ще ми хареса. Ще бъде много по-хубаво, отколкото да вляза в някоя художествена галерия. На такива места винаги съм се чувствала нежелана. Някои художници се обиждат, когато слепец се вторачи в картините им и вероятно имат право. Но аз само търся нещо, което бих искала да видя. Сестра ми Роланд казваше, че нямаше да има голяма разлика, ако бях зряща. Нямало да пропусна много. О, да, понякога слепотата има своите преимущества.
Тя започва да разкопчава сакото си и да го съблича. Слаба жена, стройна и спретната. Заобикалям я и взимам сакото й. Тя прехвърля бастуна и сака от ръка на ръка, докато й помагам.
— Няма ли да ви е студено, мадам? Мога да ви дам якето си, но то е изцапано с боя.
— Не, не мисля, че ще ми бъде студено. Ще седна на каменната пейка в краката на мосю Дидро. Бях се запътила натам, когато се срещнахме така стремително. Не знам точно как да го кажа. Как бихте се изразили вие, американците, мосю?
Кълна се, че отново ме погледна в очите. Може би не е съвсем сляпа или й харесва да се преструва на незряща и й прави удоволствие да носи бял бастун. А може би дори не е французойка. Говори английски по-добре от повечето англичани и американци, които познавам и се изразява точно, изискано, обмисля думите си.
— Бихте ли приели думата „благоприятно“, мадам?
— О, да, прекрасно. Американец с чувство за хумор, при това толкова галантен. О, да. Да.
Тя тръгва право към статуята. Върви бързо, без да потропва с бастуна или да издава по някакъв начин, че е сляпа. Нищо чудно, че се блъсна в мен. След като се движи с такава скорост, удивително е, че никой от нас не пострада.
Успявам да събера нещата си. Няма щети, с изключение на леко размазаната ми палитра и счупената четка. Разстилам сакото й на пейката и започвам да го почиствам с парцалче, напоено с терпентин.
Вчера намерих три хавлиени кърпи, изхвърлени на боклука близо до Бастилията. Протрити са в средата, но от краищата стават идеални парцалчета. Накъсах ги на правоъгълни парчета. Сега използвам едно от най-хубавите си парцалчета.
Най-трудното е да не размажа боята и да я изчистя добре. Работя десетина минути и взимам отделно парцалче за всеки цвят. Свършвам и единственото петно, което се вижда, е влагата от терпентина.
В Париж е ранна пролет. На кестените току-що са им покарали листа. Още не са разцъфнали. В една популярна песен се казва, че парижките кестени цъфтят през април, но това всъщност става през май. Днес е девети април и макар че е слънчево, възрастната дама сигурно замръзва без сакото си. Оглеждам го за последен път.
Вдигам очи към нея. За Бога, по нея са накацали гълъби — по раменете, на главата и на коленете й. Дори държи един.
Как, по дяволите, един слепец може да хване гълъб?
Забързвам към нея. Приближавам се и гълъбите отлитат. Няколко кацат на земята, в краката й и гледат какво ще стане по-нататък.
Аз лично мразя гълъбите и ако възрастната дама ще им позволява да кацат по нея, тогава напразно съм пропилял времето и терпентина си да махам петната от боята по сакото й. Щом гълъбите ще осират дрехите й, какво значение имат няколко петънца боя? По дяволите, гълъбите не са нищо друго, освен летящи плъхове!