Гледам как жената се занимава с пет-шест от гълъбите. Твърде съм улисан, за да се върна към работата си. Не съм виждал такова нещо. Когато бях ученик в гимназията, гледах канарчета и много обичах да слушам песните им. Но гълъбите издават само гъргорещи звуци и човек може да повърне, докато ги слуша. И все пак, трябва да призная, че не съм виждал някой да се занимава с тях така, както прави възрастната дама.
Тя оправя перата им и говори, като предимно задава въпроси. Вниманието й е насочено към гълъбите, но от време на време ме поглежда и се усмихва. Започвам да осъзнавам, че отгатва къде се намират очите ми по гласа или по миризмата ми. Явно го прави така, че да не се чувствам неудобно от слепотата й. Преструва се, че вижда заради мен. Но въпреки това аз се чувствам неудобно. Не мога да го преодолея и още не мога да разбера как е възможно да ме гледа право в очите и да чете мислите ми. Това е свръхестествено.
— Отдавна ли сте в Париж, мосю художник?
— Да. Живея тук почти от пет години.
— Но вие имате много силен американски акцент. След като сте били толкова дълго в Париж, би трябвало да говорите по-добре френски.
Господи, мисля, че казах само петнайсетина думи на френски! Не знаех, че съм толкова зле с този език.
— Изглежда нямам усет за езиците, мадам. Опитвам се да уча френски, но ми е трудно. Но сега говоря много по-добре отколкото преди година и това все пак е нещо.
— Вие имате добро зрение, а аз — добър слух. Двамата заедно можем да узнаем много повече неща за този свят. Почти никой не използва дарбата, която притежава. Започва да я цени, едва когато я загуби.
Настъпва продължително мълчание, докато тя внимателно изважда едно перо и слага на мястото антисептична течност.
— Сега, Орландо, ще се чувстваш много по-добре. Ще можеш да отлиташ по-бързо от автомобилите и скоро ще ти порасне ново перо.
Жената отново се обръща към мен и се усмихва.
— Надявам се, че нямате нищо против да говоря на гълъбите. Измислила съм им имена и те са единствените ми приятели и роднини. Понякога възрастните слепи жени са много самотни.
— И аз съм разговарял с гълъбите, мадам. Понякога те са единствените същества, с които мога да разговарям.
Не й казвам колко често ги ругая, когато внезапно размахат криле зад гърба ми, докато се опитвам да се съсредоточа върху някоя картина. Човек може да получи сърдечен удар, когото ято гълъби се извиси във въздуха.
— Но не ги познавам като вас, мадам. Когато им говоря, сякаш говоря на себе си и не научавам нищо. Никога не съм бил толкова близък с гълъбите.
— Ами, вижте какво, мосю. От трийсет години, от края на Втората световна война идвам тук всеки ден около десет сутринта и стоя, докато чуя обедните камбани. Гълъбите се менят, но ятото остава същото. Дори новородените или гълъбите, които се присъединяват към това ято ме познават. Те са едни от най-доверчивите и дружелюбни същества на тази земя. Убедена съм, че общуват помежду си и си говорят по някакъв особен начин, но колкото и усилено да се вслушвах, така и не успях да науча езика им. Ала хората могат да научат много от тях за начина, по който трябва да живеят.
Непрекъснато съм по улиците и срещам какви ли не луди, но тази жена е върхът — облечена в червен костюм възрастна сляпа дама, която иска да разговаря с гълъбите, защото те могат да й покажат как трябва да живеят хората.
Имам чувството, че може би се забърквам с поредната откачалка. Развил съм нещо като шесто чувство в подбирането на истинските луди. Но тази жена изглежда различна. С изключение на страстта й към гълъбите и слепотата тя е по-нормална, по-непосредствена, и по-интелигентна от хората, с които съм разговарял от няколко години насам.
Ала в същото време ръцете започват да ме сърбят да се заема с картината си. Реших да нарисувам тази жена, седнала в основата на паметника. Ще използвам някой ярък цвят за предния план. Червеното ще подхожда страхотно на зеленината на дърветата в парка до църквата. Няма да се спирам подробно на мосю Дидро — само леко загатване за бронза, няколко гълъба и осанката на фигурата.
— Е, най-добре е да се върна към работата си, мадам. Светлината се променя бързо, а аз искам днес да свърша с фона.
— Какво рисувате? Църквата ли?
Още не мога да свикна с факта, че е сляпа. Каже ли нещо подобно, имам чувството, че се шегува, но това ми се е случвало често, при това със зрящи хора. Седя пред нещо, което ме интересува и пресъздавам доста добре видяното, а те стоят там, гледат озадачено картината и накрая питат какво рисувам. Това може да ме влуди и се отразява зле на самочувствието ми.