Отначало мислех, че се шегуват, но не е така — просто не разбират, пък и аз не мога да науча френския. Но тази жена, разбира се, наистина е сляпа. Тя само знае, че съм до статуята на Дидро. Може би рисувам кафенето или дори хотел „Медисън“.
— Да, мадам, рисувам църквата, но и не само нея. Вляво от нея на картината ми е статуята на Дидро, по-нагоре — булевард „Сен Жермен“ и аптеката, а по-нататък — отсрещната страна на улицата, „Ле Дьо Марго“ и началото на улица „Бонапарт“. В средата е камбанарията. Нефът е изобразен по цялата дължина на картината и стига до фонтана. На преден план има градинка, където играят деца, а пред нея е булевардът с автобусната спирка.
Дамата спира да се занимава с гълъбите си и се заслушва в думите ми. Затваря слепите си очи така, както прави зрящият, за да си представи нещо.
— Описвате всичко много добре. Представям си го. Бих искала да мога да видя картината ви. Живея в този квартал, откакто съм се родила. Вероятно сте много добър художник, защото мисля, че сте добър човек. Благодаря, че изчистихте сакото и ми правихте компания. Надявам се, че ще бъдете доволен от картината си, когато я завършите.
Докато тя говори, камбаните на „Сен Жермен де Пре“ започват да звънят с хубавите си глухи и свещени тонове. Първите няколко ноти, после кресчендото, докато набират скорост. Толкова са успокояващи. Камбаните са едно от нещата, които се научих да харесвам в Париж. Недалеч чувам, че по-плътните тонове на камбаните на „Сен Сюлпис“ започват да приветстват дванайсетия час — покана за така важния за французите обяд.
Сляпата възрастна дама е започнала да прибира инструментите си. Слага настрана торбичките с храна, после изважда един по-голям сак и пръсва няколко зрънца на земята пред себе си. Сетне се обръща към мен.
— Така не забелязват, че си тръгвам и не го преживяват тежко. Кажете ми, има ли малки птичета сред гълъбите?
Поглеждам. Пред гълъбите се стрелкат врабчета, които взимат своя дял.
— Да, има врабчета.
— Някой от гълъбите бие ли ги, за да отмъкне храната им?
Пак поглеждам. Птиците се блъскат, за да се доберат до зрънцата, но не се кълват и не се бият.
— Не. Позволяват на малките птичета да вземат, каквото искат.
— Виждате ли, мосю, гълъбите могат да ни научат на много неща.
Тя взима бастуна си, става и ми протяга ръка. Стискам я.
— Утре ще бъдете ли тук, за да работите върху картината си?
— Да, освен ако не вали или не е твърде студено. Жената вдига глава и я обръща наляво и надясно като пойнтер, опитващ се да надуши някаква миризма.
— Не, утре ще бъде като днес. Надявам се да ви видя. Дамата се обръща и бързо се отдалечава, използвайки бастуна си само от време на време. Каза, че се надява да ме „види“. Сигурно е странно да си сляп и да употребяваш думата „виждам“.
Връщам се при картината си. Отбелязвам мястото, където ще нарисувам възрастната дама. Трябва да се посъветвам с нея, за да разбера дали няма нещо против. Едва ли би разбрала, че я рисувам, но трябва да го направя. Това е урок, който научавам бавно, но сигурно. Нещо, което на един човек му се струва съвършено правилно и логично, за друг може да е ужасно. Ние, хората, сме различни. Иска ми се да бях научил това по-рано. Ще я попитам утре, преди да започна да я рисувам.
Работя върху фона в продължение на няколко часа. Обикновено го правя по-бързо, но от няколкото картини с маслени бои, които съм нарисувал досега, открих, че в началото недостатъците в рисунъка или в композицията могат да бъдат приемливи, дори незабележими, но накрая се набиват в очите. Сега се опитвам да премахна всякакви такива следи от непохватност.
И все пак, вече чувствам, че ще имам същите неприятности, както и преди, с другите. Дори да нарисувам добре картината и изборът на форми и багри да изглежда подходящ, в изображението липсва чувство. Изглежда не мога да пресъздам в рисунъка силните вълнения, които поражда у мен сюжетът, Париж и самият живот. Нещо не достига. Има някаква стена от страх и плахост между мен и онова, което искам да изразя. Има и арогантност. Сякаш нямам желание да се отдам на картината и да стана част от нея. Вероятно това ще дойде с практиката, когато няма да бъда толкова погълнат от техническите проблеми. Надявам се да стане така.