Около пет часа светлината помръква. Чувствам, че съм приключил с фона. През нощта повърхността ще изсъхне и ще бъде готова за напластяването на боите утре. Ще започна с небето. Ще се опитам да изобразя онези постоянно променящи се вълшебни облаци на фона на преливащата се синева на небосвода. Тук ще използвам лазурно синята боя. Някой ден искам да опитам да рисувам на още влажното платно. Да мина от фона към напластяването на боите, без да чакам платното да изсъхне. Рембранд и някои други велики фламандски и италиански художници са го правили.
Затварям кутията, окачвам платното на гърба й и тръгвам към дома си. Мога да взема автобус 86, който ще ме закара точно там, но обичам да се разхождам из Париж. Това ме крепеше в най-лошите ми дни. Пък и по това време автобусите са пълни и може да изцапам някого с неизсъхналото платно.
Минавам по булевард „Сен Жермен“, „Пон Сюли“ и сетне нагоре по „Хенри IV“ към Бастилията. Поемам по „Рокет“ и за по-напряко свървам по една тясна уличка на име „Келер“. Вървя около четирийсет и пет минути. Кутията с боите е лека и не я усещам. Ходенето ме поддържа във форма.
Излизам на „Теландие“ — улицата, на която живея. Още е рано и звънецът на вратата не е включен. Промъквам се покрай портиерката без никакво затруднение. Знам името на един художник, който живее в сградата и ако тя ме попита нещо, решил съм да кажа, че му отивам на гости. Всъщност не познавам онзи художник и се надявам, че няма да се запознаем.
Качвам се по най-малко използваното стълбище. По това време повечето занаятчии, мебелировчици и дърводелци са се прибрали. Вървя тихо, но с нехайна походка и безсмислено подрънквам с ключовете. Стигам до най-горния етаж, бутвам тежката врата на аварийния изход и се озовавам в тъмния таван.
Тук няма осветление. Намирам фенерчето, което съм скрил, включвам го и тръгвам пипнешком по десния коридор между отделните тавански стаи към онази, която смятам за своя, макар да съм се настанил незаконно там. Изваждам пъхнатия под прага ключ и влизам.
Миризмата на напластен отдавна прах, изсъхнало дърво и застоял въздух ми е толкова родна. Оставям кутията и картината в далечния ъгъл на стаята. На скосения таван има прозорче с метална рамка. Отварям го, за да проветря помещението. Покривам процепите на вратата с едно старо перде, за да не се вижда навън светлината и запалвам две свещи. Откачам картината от триножника и я слагам между свещите. Оглеждам стаята и виждам, че нищо не е пипано. Мисля, че тук от години не е влизал никой друг освен мен. Дори не знам коя от дърводелските работилници долу я използва.
Свалям дунапреновата подложка и спалния си чувал от лавиците, където ги крия през деня. Изваждам малкия газов котлон и еднолитров буркан със запасите си от консервирани зеленчуци. Измъквам бутилката вино и половинката франзела, която кътам от два дни. Храня се само веднъж на ден и съм гладен като вълк. Бях готов да открадна няколко от зрънцата за гълъбите.
Включвам котлона и затоплям постния си гювеч. Изваждам лъжицата, скрита под носещата греда и си сипвам чашката вино, която си позволявам всеки ден. Бутилката от шест франка трябва да ми стигне за една седмица. Освен материалите за рисуване, разходите ми включват виното, газта, франзелите и свещите.
Седя в сгъстяващия се мрак, на светлината на двете свещи и бавно поглъщам дажбата постен гювеч. Аз, който цял живот съм се хранил с месо, по принуда станах вегетарианец. Отначало страдах, но сега, след няколко месеца, понякога си мисля, че няма да мога да погледна пържола, нито дори добре препечен хамбургер. Но се чувствам много по-добре. Макар че това може да се дължи на ходенето.
Поглеждам картината. На тази светлина, далеч от действителния сюжет, тя изглежда по-добре. Вероятно тази нощ няма да рисувам в съня си. Идеята да използвам маслени бои, особено като се има предвид цената им, е истинска лудост, но аз съм обсебен от нея. Не знам как ще продам тези неща за достатъчно пари, за да покрия разходите за боите и платното, камо ли да ми останат няколко франка печалба. Ако се наложи отново да се върна към водните бои, ще имам чувството, че отрязват краката ми. Но ще го направя — само и само да запазя свободата си.
Купих кутията с боите за нищожна сума. Тя представлява истински сгъваем триножник, направен от широколистно дърво с твърда дървесина, метални панти и медни сглобки. Кутията е най-малко на петдесет години — по-стара от мен. Няма метална обшивка като новите модели, нито второ чекмедже отдолу, но е яка и лека. Направена е така, че краката се разгъват и затягат, за да бъде по-устойчива. Има си всичко — отделение за боите, палитра, четки, терпентин, лак и ленено масло и се отваря, за да държи платното. Става за всякакви размери платна. Освен това е изцапана с боя и има автентичен вид. Самото излизане да рисувам ме вълнува. Вървя и се чувствам в хармония с Моне, Писаро, Сезан и Тисле. Досущ истински художник в бранша.