— Ако искаш, ще остана с теб, Мирабел. Нищо не се е променило. Само съм по-щастлив. Ако ме искаш, бих желал да живеем както досега.
Настъпва продължително мълчание. Наблюдавам я как извършва цялата процедура с гълъбите. Те вече не се страхуват от мен. Дали ако протегна пръст, ще кацнат на ръката ми?
— Ще ми бъде много приятно. Сигурен ли си, че го искаш?
— Вече не съм сигурен в нищо, Мирабел. Но за момента знам какво искам.
В същия миг камбаните започват да бият. Гълъбите кръжат около нас. Пърхането на крилете им и звънът на камбаните заглушава шума на уличното движение. През август в Париж има предимно туристи. Французите ги няма и ще се приберат след няколко дни, когато ще започне голямото завръщане.
Мирабел прибира инструментите си в сака, става и избърсва зрънцата и люспите, които са паднали в скута й. Хващам ръката й, навеждам се и я целувам по врата.
— Какво чудесно ястие си приготвила за нас, любима? Може би не обичам теб, а храната, която готвиш.
Мирабел се вкопчва в ръката ми и я стиска.
— Жак, имам фотоапарат, който беше на Роланд. С него можеш да направиш снимки на картините си. Ще ти го дам, когато се върнем у дома. Ще ядем телешко фрикасе, ако наистина искаш да знаеш.
Тя се усмихва. Слънцето озарява лицето й, осветява прозрачната й кожа и безпощадният му блясък излага на показ фината мрежа от бръчици, светлокафяви петънца на челото и тънките вени, избили на бузите. Навеждам се и отново я целувам.
— Жак! Ставаш по-лош и от гълъбите.
Не може да сподави кикота си. Кой би си помислил, че една седемдесет и една годишна жена може да се кикоти така? Притискам я до себе си и стигаме до улица „Сизо“ точно, когато последните звуци на камбаните заглъхват зад нас.
Обядваме и после Мирабел ми дава фотоапарата — истинска антика. Има капаче с мях. Оглеждам го. Явно не е повреден. Ще срещна затруднения с паралакса, докато правя снимки на картините, но ще се справя. Работи със 120-милиметров филм. От детството си не съм купувал нищо друго, освен 35-милиметрови филмчета.
Но взимам някакъв филм, прочитам характеристиката му и решавам да рискувам без светломер.
Слагам картините в лъча слънчева светлина, проникващ в стаята, така че да се вижда структурата на боите и грапавата повърхност. Снимам ги почти цял следобед. Имам двайсет картини и съм продал други осем. Иска ми се да ги бях запазил. Господи, трудно е да не се държиш собственически с вещите и хората, които обичаш.
После занасям филмчето във фото ателието долу. Снимките щели да бъдат готови след три дни. Може би дотогава ще ми хрумне още нещо и ще напиша по-пълно писмо. Знам, че още съм в шок.
Този следобед не ми се рисува. Двамата с Мирабел отиваме в една сенчеста част в Люксембургските градини и разпъваме сгъваемите столчета в изпъстрената със слънчеви петна трева, близо до кошерите. Страхотно е да се отпуснеш, да слушаш жуженето на пчелите, да усещаш слънчевите лъчи и да долавяш уханието на тревата и различните цветя. Не говорим много. Толкова е интимно само да мълчим и да бъдем заедно. Хващам ръката й.
— Ние сме влюбените в парка, нали, Жак?
— Ние наистина сме влюбените в парка, в Люксембургските градини, в Париж, Франция. Не забравяй това.
— Няма да го забравя, но и не мога да повярвам.
Връщаме се у дома в прекрасната лятна вечер. Небето е сребристосиво, с тънки ивици бледомораво. Никога не съм се опитвал да нарисувам този вид светлина, но сега се замислям за това. Проблемът е там, че тези нюанси на небето се променят толкова бързо и са така мимолетни. Поглеждам към Мирабел, която държи ръката ми. Не си е взела бастуна.
През нощта се любим дълго и нежно, бавно се сливаме в едно. Коленичил съм над нея, я тя милва пениса и тестисите ми. Вече е опитала вкуса им и ме е довела до разтърсващ оргазъм и сега отново ме възбужда. Нежно пъха главата на пениса ми във вагината си. Усещам го, не се втвърдява и бавно се плъзга в нея. Мирабел стиска устни, а очите й са отворени и гледат покрай мен.
— Не мърдай, Жак, скъпи! Моля те!
Опитвам се, но усещам настоятелните насърчения и топлата стегната плът около пениса си.
Мирабел диша учестено и дори леко стене. Това ме възбужда още повече. Тя мята глава насам-натам на възглавницата.
— О, Жак, не съм си представяла, че може да бъде така. Как е възможно някой да почувства самота, след като е познал такава близост? Не, не мърдай! Моля те!