— Виждам чудесната измислица на площад „Сен Сюлпис“, която си създал за мен. Толкова е вярна и много по-красива от действителността. Благодаря ти.
Осъзнавам, че и аз говоря тихо. Смутен съм и се опитвам да превъзмогна удивлението си, че Мирабел наистина вижда. Трудно ми е да повярвам.
— А виждаш ли другата до нея?
— О, да. Това са уличките до площад „Фюрстенберг“, гдето гълъбите идват да ядат. Спомням си много добре, когато я рисуваше. Картините са по-хубави от виденията ми. Ти наистина си ни превъплътил в тях, нали, Жак? Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно.
Дълго седим на пода. Денят е топъл и не ни е студено. Тя ми разказва за картините. Не прави грешки и ми обяснява къде съм изобразил виденията й по-ясно за нея. Заставам пред очите й.
— А аз, Мирабел? Какво мислиш за мен? Разочарована ли си от вида ми? Знам, че не съм красавец.
— Сигурна съм, че си красив, Жак, но не мога да те видя.
— Какво искаш да кажеш, Мирабел?
— Виждам само картините. Отместя ли поглед от тях, пред очите ми пада мъгла и всичко става червеникаво, сетне отново черно. Съжалявам. Знам колко много искаш да прогледна и вероятно един ден и това ще стане, но не сега. Мисля, че още не съм готова и се страхувам.
Отначало не мога да приема това. Продължавам да я карам да се съсредоточи върху картините, да възвърне зрението си там и после бавно или бързо да ме погледне, но не се получава нищо. Още не е готова да види мен или нещо друго.
Но това е голям напредък. Надявам се, че ще продължи да вижда. Интересно ми е какво ще стане, когато излезем да рисуваме заедно и започна да й разказвам какво правя. Навеждам се и я прегръщам.
— Добре ли се чувстваш, любов моя? Твърде силен ли е шокът? Може би трябва да си легнеш и да си починеш.
Тя става. Аз също.
— Не, Жак, нека да продължим с нормалния си начин на живот. Мисля, че трябва да постъпим така. Нещата ще се развият от само себе си, не можем да ги насилваме.
Тя отива в стаята си. Обличам спортния екип. Ръцете ми треперят. След като Мирабел видя картините ми, все едно самият аз прогледнах. Тя излиза и отново заема позиция „лотос“. Усмихва се. Минавам покрай нея, приближавам се до вратата и слизам по стълбите.
След закуска Мирабел отива в музикалната си стая. Аз приготвям кутията с боите. Надявам се да нарисувам част от улица „Мабийон“, където през деветнайсети век е имало представления с мечки. На това място има яма, от която расте дърво и красива портиерска будка със стъпала, които водят надолу, в ямата. Мирабел се обръща към мен.
— Тази сутрин искам да поработя още върху специалния концерт, който подготвям за теб. Довечера бих искала да ти го изсвиря в знак на благодарност за картините ти. После ще изляза да се погрижа за гълъбите си. Ще се върнеш ли, когато камбаните започнат да бият?
— Разбира се. Ако си сготвила, ще допълзя на четири крака, ако е необходимо. Не си мисли, че ще се отървеш от мен, само защото видя картините ми.
Тя се усмихва по типичния за нея начин — спокойно — и се обръща. Слизам по стълбите. Страхотен ден за рисуване — топъл и сух. Прекрасно е да рисуваш, когато няма толкова много автомобилни изпарения, както през останалата част на годината.
Скицирам и правя фона. Чудя се дали Мирабел ще може да види картината. Чувам, че камбаните бият, точно когато затварям тубичките с боята. Прибирам се вкъщи, преди да заглъхнат. Мирабел ми отваря вратата. Оставям кутията с триножника така, че картината да се вижда. Наблюдавам Мирабел. Гледа, но не я вижда.
Обядът отново е страхотен. Но междувременно се е случило твърде много. Взаимоотношенията ни не са така спокойни. Предишната атмосфера ми липсва. Не знам какво да направя.
— Рисувах мечешката яма на улица „Мабийон“, Мирабел. Мисля, че започнах добре. Искаш ли следобед да дойдеш с мен?
— Трябва още да поработя върху мосю Бах, Жак. Опитвам се да съчетая третия и четвъртия глас с първите два и това не е лесно. Но много бих искала да рисувам с теб. Ще ми разказваш ли какво правиш, както обикновено?
— Разбира се. Нуждая се от твоята помощ, знаеш това.
— Не, мисля, че вече не съм ти необходима, за да рисуваш. Сега си завършен и чудесен художник. Но много бих искала да бъда с теб.
Измиваме чиниите, взимаме двете сгъваеми столчета и отиваме на улица „Мабийон“. Тя е съвсем наблизо, на три преки. Разполагаме се до единия край на ямата. Намирам място за Мирабел и се залавям за работа. Докато изстисквам боите на палитрата, й обяснявам какво съм направил дотук.