— Ще се опитам.
Седя тихо до нея и слушам как камбаните на „Сен Жермен де Пре“ отговарят в далечината. Мирабел се съсредоточава. Чакам. Започвам тихо да говоря.
— А сега, Мирабел, бавно обърни глава към мен. Опитай да се отпуснеш. Нека да стана част от картината. Не се напрягай.
Тя бавно обръща глава, докато застава с лице към мен и ме гледа в очите. Държи главата си неподвижна, после се усмихва.
— Толкова е странно, Жак. Обърнах глава и отначало сякаш отново имаше мъгла — в края на картината червена, а по-нататък — мрак. Съжалявам, че не мога да те видя. Но това няма значение. Не ми е необходимо да те виждам.
Камбаните са спрели да бият. Не искам да я насилвам. Толкова е странно.
— Още не си готова, Мирабел, това е всичко. Убеден съм, че ще видиш мен и всичко останало. Ще чакаме.
Започвам да прибирам нещата си. Поглеждам картината. Хубава е. Имам чувството, че не мога да сгреша. Не съм сигурен дали съм изгубил критичните си способности и вече не съзирам грешките си или дали последните ми картини наистина са толкова хубави, колкото ми се струват. В края на краищата, единственият ми критик е слепец. Не съм много обективен, след като съм ги рисувал аз, а човекът, който ги харесва, не вижда нищо и ме обича. Очите й са пленници на нашата любов.
След вечеря Мирабел ме отвежда в музикалната стая. Сядам на обичайното си място. Наблюдавам я как подготвя клавесина. Сложил съм малка лампа там, където обикновено стоят нотите, като израз на желанието си тя да живее така, сякаш вижда. Мирабел маха покривката от клавесина.
После се приближава до големия шкаф на отсрещната стена. Внимателно изважда няколко предмета. Увити са в плат. Слага ги на клавесина. Девет са.
— Жак, обещах да ти разкажа какво правя с вестниците. Ти беше изключително мил и не настояваше да говоря за това, но сега съм готова да ти покажа. Вероятно това е още една от поредните ми малки глупости, но е нещо, което ми е забавно да правя. Виждаш ли, аз правя папиемаше от старите вестници. Накисвам ги в тенджера с лепило, гипс и тебешир и ги меся, докато се превърнат в гладка книжна маса. След като поизсъхне. Оформям разни предмети.
Тя се усмихва. Обръща се и отвива един от „предметите“ си — геометрично тяло с меки извивки, високо около двайсет сантиметра.
— Разбираш ли, Жак, когато свиря, аз мислено виждам музиката. Не в ноти, разбира се, а като някое от виденията си. За мен всяка музикална творба има определена форма и цвят. Докато усъвършенствах различните сюити, прелюдии и фуги или по-сложни композиции, аз се опитвах да добия представа за всяка и да я превърна в реалност. Това са моите музикални скулптури.
Тя бавно прокарва пръсти по предмета, който стои отвит върху клавесина, сетне ме поглежда.
— За мен този е тъмнолилав, почти черен и представлява „Гробницата на мосю Бланкрошер“, която изсвирих за теб. Във фигурката се опитах да пресъздам свободата, която чувствам, докато свиря това произведение и в същото време — спокойната тъга. Мога само да докосвам „предметите“ си. В магазина има един продавач, който е достатъчно любезен да слуша и да ми дава боите, които му описвам. Но, разбира се, не мога да усещам цветовете. Ти знаеш много за бароковата музика, Жак. Ясно ли е онова, което съм искала да въплътя?
За пореден път съм стъписан. Скулптурата е красива. Ставам и прокарвам пръсти по нея. Фигурата е хубаво пресъздаване на вълнообразни движения.
Мирабел започва да отвива малките статуи една по една.
— Това е моят Gigue6. За мен е оранжев и изпълнен с движение. Затова съм го направила и извит и усукан. А това е Sarabande7 — червен и с дълги, виещи се завъртулки и леки извивки. Allemande8 е оцветен в кафявото на пръстта и е някак бавен и плосък. Виждаш ли колко са различни? Не съм ги показвала на друг, но съм щастлива, че ги виждаш ти. Достави ми голямо удоволствие да ги изработя. Почувствах се не толкова сляпа, когато направих тези малки предмети, които изразяват чувствата ми към музиката.
Прегръщам я. Наистина не знам какво да кажа. Тя непрекъснато ми поднася изненади.
— Мирабел, ти си истинско чудо. Пак го стори. Тези неща са невероятно красиви. Удивен съм, че един незрящ скулптор се е опитал да направи това. Вероятно защото си сляпа и завършен музикант, само ти можеш да преведеш толкова добре музиката във форма. Всяка от скулптурите е застинала музика. Благодаря ти, че ми ги показа.