Тя започва да свири. Спира за малко след всяка фантазия. Изключителни са. Сетне, след продължителна пауза, Мирабел подхваща симфониите. Мислите ми сменят посоката си заедно с гласовете. Тъй като тя е трябвало да ги раздели, те са почти както са били написани — различни, ала носят едно и също послание. Сякаш си разменят водачеството, преплитат се и се вливат една в друга. Не мога да повярвам на ушите си.
— Мирабел, това беше невероятно. Знаеш ли, досега съм слушал твърде пасивно. Но ти направи всичко толкова реално и естествено, че проумях логиката на музиката.
— Да, мосю Бах е много логичен. Радвам се, че ги чу заедно с мен. Трябва да знаеш, че правиш същото за мен с картините си. Обясняваш всичко толкова добре, че дори личните ми представи избледняват. Чувствам, че знам какво мислиш, когато рисуваш, защо го правиш и всичко, което си сторил, за да изглежда светът обединен и цялостен. Готов ли си да чуеш още нещо?
— Да, ако обичаш. Сигурна ли си, че не си уморена?
— Никога няма да се уморя да свиря за теб, Жак. Научих цялата тази музика само за себе си, без да съзнавам каква радост е да я споделям с друг. А сега, „Френските сюити“ на мосю Бах. Не знам защо ги наричат така, защото на мен не ми звучат по френски. Ала това няма значение.
Тя вдига ръце от коленете си, изправя рамене и започва. Вече е свирила за мен някои от тях. Този път наблюдавам лицето й. Мирабел е напълно спокойна, с изключение на движенията на раменете й — сякаш леко се поклаща в такт с музиката. След всяка сюита ме пита дали е достатъчно или трябва да спре. Накрая изпълнява последната от „Френските сюити“.
— А сега трябва да спрем и да си легнем. Но преди това, бих искала да ти изсвиря една от любимите си мелодии от мосю Франсоа Коперин. Казва се „Загадъчните барикади“. Понякога мисля за заболяването си като за моя лична загадъчна барикада и затова толкова обичам тази творба. Слушай.
Тя засвири отново. Познавам произведението, но никога не съм чувал да го изпълняват като Мирабел. Във въздуха се разнася мрачната загадъчност на неизвестността. Контрастът между по-тежките и по-леките откъси е силен и непрекъснатото повторение на ниските тонове е великолепно изпълнено. Седя като омагьосан. Губя представа за времето. После тя свършва да свири. Ставам, запалвам лампите, приближавам се до нея и я прегръщам. Мирабел слага ръце върху моите. Топли са и сигурно са уморени.
— Благодаря, Мирабел. Това беше най-пълноценната вечер в живота ми.
— Това е само скромен израз на моята благодарност към теб за всичко, което ми даде, моя любов.
Тя става и аз я взимам в обятията си. Помагам й да сложи капака на клавесина и да го покрие. Излизам от стаята и Мирабел угася лампите. Явно е решила да се държи така, сякаш знае какво е да си зрящ, макар че не вижда нищо.
През нощта се любим бавно — почти като музика. В ушите ми още звучат танците, изпълнени от пръстите й. Сякаш заедно свирим напевни ритми и наблягаме ту на отчетливите ноти, ту на тихите дълбоки тонове. Прониквам в нея по-лесно, отколкото предния път. Сдържам се и не мърдам, за да не й причиня болка, но тя ме придърпва в себе си. Отново изпитвам оргазъм — тих и нежен поток в нея.
Наблюдавам лицето й, за да видя дали се чувства добре. Изражението й не показва болка, а само радост, наслада и удоволствие. Мирабел повтаря името ми и шепне: „Je t’aime“9. За пръв път, откакто се запознахме, говори на френски. Заспиваме. Тя — легнала върху мен. Пенисът ми бавно се измъква навън и аз потъвам в дълбок сън.
Жак изпитва толкова силно желание да го видя. Не знае ли, че аз го виждам? Не го ли усеща в музиката ми, в това, че свиря единствено за него?
Виждам го и в картините му. Сигурна съм, че ще го видя много по-ясно, ако си позволя да прогледна. Но той е пред очите ми — интересът, жизнеността, силата и добротата му. Не бих могла да го обичам повече.
И все пак, ние сме различни. Всеки от нас е част от света, на който принадлежи. Аз съм сляпа и онова, което означава толкова много за мен, не означава почти нищо за другите. Милият Жак вярва на очите си — ако не вижда или не чувства, че го гледат, той мисли, че не съществува.
Толкова му е трудно и не знае как да отговори на прекрасното писмо на съпругата си. Знам, че ме обича, но обича и нея. Любовта не е предназначена само за един, тя включва всички. Бих искала да му помогна да разбере това. Мисля, че бих обичала Лори и децата, ако ги познавах. Но няма смисъл да разсъждавам за това. Трябва да мисля как да оползотворя най-пълноценно дните, които ни остават да бъдем заедно.