Страхувам се. От време на време, когато правим любов, чувствам, че с мен ще стане нещо, което ще ме изкара от равновесие и ще ме отнесе със себе си. Не се боя за себе си, а за Жак. Искам да остане тук и да продължи да рисува, ако е възможно.
12
Следващият ден е неделя. След физическите упражнения и закуската отивам да навестя Мирабел, която храни гълъбите си. Тя се учудва защо не рисувам.
— Щом свършиш с гълъбите, Мирабел, искам да дойдеш с мен да си купя дрехи за нашата тържествена вечеря по случай рождените дни.
Тя обръща глава към мен и се усмихва.
— Каква радост ще бъде, Жак. Имам предвид пазаруването. Разбира се, и тържеството ще бъде прекрасно.
Мирабел се разбързва и разпилява зрънца по земята и върху пейката. Дори аз мога да кажа, че гълъбите са смутени. След повече от трийсет години ритуалът е нарушен. Чудя се дали разсъждават. Съмнявам се. Може би научават разни неща, но едва ли разсъждават. Не споменавам на Мирабел нищо по този въпрос.
Имам два билета за метрото, които стават и за автобуса. Качваме се на номер 86. Спирката е само на няколко крачки от мосю Дидро, който бди над гълъбите вместо нас. С тези билети ще стигнем до Бастилията. Помагам на Мирабел да се качи в автобуса и намираме места. Това е началната спирка и автобусът е почти празен. Настанявам се на любимото си място — зад шофьора. Седя до прозореца, защото той не означава нищо за Мирабел. Автобусът тръгва и тя се навежда към мен.
— Опиши ми всичко, което виждаш. Моля те, Жак. Отдавна не съм се возила в автобус. Неприятно ми е винаги да питам кондуктора да ми каже, когато стигнем до спирката, където трябва да сляза. Отивам ли по-надалеч, например в болницата на улица „Шарантон“, винаги взимам такси. Но двете с Роланд обикновено използвахме автобус — този същия.
Описвам на Мирабел всичко, покрай което минаваме, докато се движим надолу по булевард „Сен Жермен“. Сетне поемаме по Пон Сюли. Разказвам й за лодките, които плават под нас, за зелените води, за сивото небе със синкави петънца и за пухкавите бели облаци. Опитвам се да опиша задната част на Нотр Дам. Разказвам й за малкия парк на остров Сен Луи.
После автобусът се отправя нагоре по булевард „Анри IV“ и излиза на площада пред Бастилията. Можем да отидем по-нататък, като си купим по още един билет, но аз искам да вървя с Мирабел по „Фабург Сен Антоан“. Това е старият ми квартал, където живеех на тавана. Завеждам я на „д’Алигр“ — любимото ми място за пазаруване.
Проправяме си път през тълпите по улица „д’Алигр“ и стигаме до самия пазар. Мирабел се притиска до мен. С едната си ръка съм я хванал, а с другата държа бастуна й. Търся секцията за употребявани дрехи. Мирабел стисва пръстите ми.
— Тук наистина ли има толкова много хора, Жак? Никога не са ме блъскали така. По-лошо е, отколкото на пазара на улица „Сена“.
Тя се кикоти. Опитвам се да я пазя от хората, които я бутат, но блъсканицата е голяма. Чудя се дали не искам твърде много. Мирабел ми каза, че има слабо сърце, но в моменти като този ми се иска да не знаех това.
— Колко много миризми — на хора, на плодове, на зеленчуци и на месо. И е толкова шумно. Не знаех, че гласовете на хората могат да вдигат такава врява. Чудесно е! Чувствам се кипяща от живот.
Намирам щандовете за дрехи и започвам да ровя из тях. Мирабел докосва платовете. Един тип ми говори нещо, но аз не му обръщам внимание. Всичко е част от играта.
Накрая намирам онова, което търся — вечерен смокинг. Проверявам дали има дупки или неотстраними петна. Няма му нищо. Явно е бил пазен в нафталин на някой таван най-малко трийсет години. Толкова е старомоден, че няма определен стил.
Пробвам сакото. Става ми. Панталонът е малко широк в талията, но дължината е точна. Мирабел докосва плата и го доближава до лицето си. После се навежда към мен.
— Този плат е много хубав, Жак. Като онзи, който баща ми е носил на сватбата си. След като не се върна от фронта, дълго пазихме костюма му, но сетне Роланд го даде на бедните в „Сен Сюлпис“. На улица „Вожирар“ има едно място, където можеш да предаваш такива неща.