— Ами, мъжкият оргазъм е, когато семето излиза, но женският е различен.
— А от мен ще излезе ли семе или яйце?
— Не, различно е. Нищо не излиза. Чувстваш се толкова възбудена, че не можеш да се контролираш. Усещаш топлина и щастие. Тялото ти надделява и самото то ти дава удоволствие. Казвали са ми, че е нещо такова.
— Звучи чудесно, като музика. Много ми е приятно, когато впръскваш семето си в мен. Тялото ми се затопля и съм много щастлива, но не мисля, че това е оргазъм. Какво трябва да направя, за да изпитам истински оргазъм? Много бих искала да го почувствам.
— Не трябва да правиш нищо, Мирабел. Вероятно това ще стане от само себе си. Ще разбереш, когато го изпиташ.
Мислено започвам да отстъпвам. Може би един разтърсващ оргазъм ще разбие крехкото й сърце и ще я убие. Не искам да започне да мисли за оргазма толкова много, че да блокира и да не го изпита. Защо не държах голямата си уста затворена?
— О, да, надявам се. Помогни ми, ако можеш.
— Добре, Мирабел.
Прекъсваме разговора по този въпрос.
Преди да си легнем, Мирабел често изнася концерти. Продължителността им е час-два и те са станали част от любенето ни.
Тя се придвижва към по-сложни произведения, особено композицията на Бах, която нарича „Le Clavecin Bien Tempéré“12. Работи върху серия от прелюдии и фуги на три и четири гласа от „Английските сюити“, за да се подготви за по-сложните откъси. Една вечер свири Скарлати и още неща Коперин, като „Double de Rossignol“13 и „Le Petit-Rien“14.
Друг път изпълнява „Льо Форкере“ от Дюфи. За мен това е истинска радост. И макар че упреква Бах, защото все преподавал, Мирабел красиво и нежно ме учи да споделям невероятните й познания в областта на бароковата музика. Когато седим в музикалната стая и аз слушам, тя поема нещата изцяло в свои ръце. Точно обратното е, когато е с мен, докато рисувам и й обяснявам какво виждам и правя.
И всяка сутрин, когато се събуждам, я намирам до леглото си — седи й гледа картините. Сякаш не може да им се насити и ги изпива с поглед. Понякога само я наблюдавам. Всеки художник трябва да има публика — някой чувствителен човек, който обича работата му и не „вижда“ ничия други произведения. Знам, че и картините са част от любенето ни — досущ като музиката й.
На девети решаваме да вървим до мястото на тържеството ни — ресторант „Льо Гран Вефур“. Вечерта е прекрасна. Изкъпахме се, издокарахме се и се огледахме взаимно. Мирабел подстрига косата и подряза брадата ми. Не бих повярвал, че една сляпа жена може да направи такова нещо, но ръцете й кръжат над главата ми, докосвайки и измервайки. Накрая виждам, че прическата и брадата ми са хубави както никога досега. Разбира се, преди да започна да живея по улиците, нямах брада.
Мирабел настоява да взема един красив чадър, който е бил на баща й. Дръжката е оформена като патешка глава. Харесва ми както е сгънат и няма да го разтварям от страх да не се разпадне, след като е стоял така повече от петдесет години. Мирабел слага и красив копринен шал на раменете ми.
— Жак, наистина бих искала да те видя. Мисля, че изглеждаш много добре.
Тя прокарва пръсти по лицето, подстриганата брада, по тънката бяла риза, която също ми е дала и по копринените ревери на смокинга. Вероятно ме вижда по-добре, отколкото самият аз мога да се видя.
Убеждавам я да си сложи една стара кожа, която намерихме окачена в стенния гардероб. Мирабел е в черната рокля, която е обличала само веднъж — на погребението на Роланд — и черното палто от агнешка кожа на сестра й. На главата си носи широкопола шапка с къс черен воал, също останала от погребението.
Поглеждам отраженията ни в огледалото. Сякаш сме слезли от стара дагеротипия. Огледалото е неясно и не съм съвсем сигурен дори дали сме живи. Ала изглеждаме поразително. Аз съм изправен, висок и аристократичен, а Мирабел се носи с присъщата й грациозност. Жалко, че не може да види каква гледка представляваме. Вероятно ще припадне от кикотене.
Решаваме, че ще вървим, докато се изморим и после ще вземем такси. Пред „Гран Верфур“ на всяка цена трябва да се появим с кола.
Тръгваме по булевард „Сен Жермен“, сетне надолу по улица „Сена“. Кокетно размахвам чадъра и показвам на Мирабел онова, което виждам. Двамата се забавляваме страхотно. Минаваме по Пон де Ар и отиваме на десния бряг на Сена. Опитвам се да виждам вместо Мирабел и подробно да й опиша красотата на града, за да я съхрани в личната си колекция от „видения“.