— На будката на портиера има златисти светлини, а по реката — кехлибарени. Колите от едната страна на Сена са като поток от кехлибар, а от другата — като червен поток.
Заставаме в средата на моста и се вторачваме в Лил де ла Сите.
— Предната част на острова прилича на нос на кораб с красива плачеща върба на палубата. По-нататък е Пон Ньоф с прекрасните си светлини, които се отразяват в реката. По него минават автомобили и хора. Виждам и осветените камбанарии на Нотр Дам. На пристана на острова има млади хора, които се наслаждават на приятната вечер. А обърнем ли се наляво, ще видим осветената в златисто фасада на Лувъра — голяма каменна стена, блестяща след почистването.
В същия миг под моста минава един огромен увеселителен кораб, който озарява водите в тъмнозелено с големите си фарове. Чуват се звуците на вечерящите и многоезичния говор на екскурзовода. Опитвам се да обясня колко загадъчен и почти страшен ми се вижда този грамаден и оформен като акула кораб. В същото време мекото осветление върху масите вътре му придава дружелюбен и уютен вид.
Продължаваме по моста. Минаваме покрай Лувъра и Арк дю Карузел. Опитвам се да обясня какво виждам, но не мога. Не е същото като с рисуването — тогава съм принуден наистина да виждам нещата, а не само да ги гледам повърхностно. Чувствам се нещастен.
— Какво има, Жак? Моля те, не спирай. Придобивам такава великолепна представа за всичко. Не съм била тук от дете, а дори и да съм била, нямам спомени. Понякога идвах тук с Роланд, но тя не обичаше да ходи пеша и не ми разказваше за онова, което виждаше. Моля те, продължавай.
Решаваме да забравим за таксито. Ето защо, влизаме под сводовете на Пале Роял някак крадешком. Възползваме се от момента, когато портиерът придружава хората от един огромен „Ролс Ройс“ и бавно се приближаваме до главния вход. Изчакваме, докато друг портиер ни отвори вратите и влизаме.
Управителят се приближава бързо. Вероятно се чуди от коя машина на времето сме слезли. Казвам му имената ни и той ни завежда на едно прекрасно място, където аз сядам до стената. Управителят настанява Мирабел на един стол отсреща, но тя настоява да седне до мен. Предварително сме решили да постъпим така. Тя иска да й помогна с менюто и да й разказвам какво виждам. Управителят свива рамене по френски маниер, но не възразява. Дава бързи указания на един сервитьор, който нарежда сребърните прибори, чашите и чиниите. До Мирабел стои гардеробиерът в очакване да вземе палтото й.
— Мирабел — казвам на английски аз, — мисля, че тук не е студено, така че може би ще дадеш палтото си на господина.
Тя се усмихва и разкопчава палтото си. Помагам й да го съблече. Маха и шапката си. После, докосвайки ръба на масата, Мирабел я заобикаля и сяда до мен. Дотук добре.
— Направи го чудесно, Жак. Трябваше да се сетя за палтото. Но стана много добре, нали?
— О, да. Сигурно започват да си мислят, че наистина сме от английското кралско семейство или най-малкото аристократи, останали от миналия век и живеем тук, в бедняшкия квартал. Много е забавно.
Барманът, дебел самодоволен мъж, идва да пита дали ще пием нещо преди вечерята. Небрежно поръчваме „Кир Роял“ — още едно предварително взето решение. Той се покланя и се отдалечава. Сервитьорът ми дава менюто. Тъй като седим един до друг, вероятно предполага, че ще ни трябва само едно и аз ще поръчам и за двамата. Това се вмества идеално в плана ни. Едва ли някой тук има представа, че Мирабел е сляпа. Сигурно ме смятат за жиголо, който за пари придружава възрастна жена и това също е забавно — почти толкова, колкото идеята, че сме членове на английското кралско семейство.
Няколко пъти съм бил в този ресторант на обяд по време на конференции на високо ниво. Но тогава бях толкова зает да смайвам шефа си или да надхитрям конкуренцията, че нямах възможност да забележа качеството на храната. Спомням си отличния френски интериор и съжалявам, че Мирабел не може да го види. За човек, който случайно поглежда към нас, ние просто сме се навели над менюто, но всъщност аз подробно й разказвам какво става около нас. Сигурно си въобразяват, че ни е трудно да направим избора си, но да мислят, каквото искат.
— Таваните са високи, Мирабел. От тях висят красиви кристални полилеи. На пода има виненочервен килим — почти като онзи в твоята стая. Седим на кадифени канапета в тъмночервено с тъмни дървени части.