Поглеждам зад нея. На черното дърво е закачена малка табелка. Навеждам се да прочета какво пише.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Мирабел, но ти не си член на британската кралска фамилия. На твоето място е седяла императрица Жозефин.
— Винаги съм знаела, че не съм англичанка, Жак. Колко е хубаво, че съм намерила истинското си място.
Казва го съвсем сериозно. Вече наистина сме се задълбочили в играта.
Продължавам да описвам хората, които седят около нас край безупречно белите маси със салфетки, големи колкото покривки. Обяснявам, че стъклените чаши блестят от чистота, а среброто отразява светлината на полилеите. Мирабел се навежда още по-близо до мен, а очите й изглеждат вторачени в менюто.
— Звучи чудесно, Жак. Правиш всичко това, за да ме принудиш да прогледна, нали? Затова ли си толкова мил с мен?
— Разбира се. Да не мислиш, че бих похарчил толкова много пари за който и да е, при това само за една вечеря? Имам „планове“ за теб, мила моя.
— Планове? Какво искаш да кажеш?
— Ще разбереш, мила моя.
Извивам мустак като класически злодей. После й обяснявам какво правя и какви са „плановете“ ми за нея. Това е твърде много. Тя доближава до устата си кърпата за хранене и започва да се кикоти. В същия миг пристига шампанското.
Вдигам чаша, а Мирабел без ничия помощ намира тънката дръжка. Приближава чашата си до моята, преструвайки се, че ме гледа в очите. Чукаме се.
— За нашия траен успех и дълъг живот, графиньо.
— О, Жак. Прекаляваш.
— Нищо не е прекалено за графиня Рошамбо.
— Престани, Жак, и си пий виното.
Отпиваме. От две години не съм вкусвал това шампанско. По едно време сякаш нямаше американец, който да си помисли за друго вино преди изискана вечеря. Вкусът му е свеж и неповторим. От мехурчетата се разнася приятно ухание на грозде.
— Прекрасно е, Жак. Мисля, че никога не съм пила такова шампанско.
— На цвят е приятно розово, Мирабел, и мехурчетата се надигат в чашите като балони, извисяващи се към небето.
— Мисля, че си пиян, Жак, а още не сме започнали.
— Наистина съм пиян, Мирабел. Да се напием заедно.
Посягам под масата към ръката й. Хладна е и суха. Обвивам я с топлите си пръсти. С другата си ръка прелиствам менюто.
— Да започнем ли с охлюви, мила моя, или предпочиташ някой друг ордьовър?
— Нали така решихме, преди да дойдем, Жак? Да си поръчаме по шест охлюва.
— Точно така, Мирабел. И ти ще си вземеш телешко фрикасе, а аз — говеждо по бургундски. В момента ги търся в менюто, но не ги виждам. Ако си спомням добре, храната в този ресторант е много изискана. Едва ли ще имат селско ястие като моето говеждо, но може да са го кръстили с някакво превзето име. О, ето го твоето телешко фрикасе. Провървя ни.
В същия миг сервитьорът се приближава към нас. Застава от другата страна на масата с безизразно лице и тефтер и молив в ръка. Казвам му, че ще започнем с охлюви, по шест за всеки. Оня си записва.
— Et ensuite?15 — изкуствено се усмихва той.
— За мадам — телешко фрикасе, а за мен — говеждо по бургундски.
Затварям менюто. Усмивката му се смразява.
— Nous n’avons pas le boeuf bourguignon, monsieur.16
Е, поне е откровен. Отново отварям менюто. Виждам петел във винен сос и си го поръчвам. Знам, че няма да е толкова вкусен, колкото го прави Мирабел, но поне харесвам това ястие. Сервитьорът записва поръчката и се отдалечава.
— Жак, разкажи ми какво още виждаш.
Оглеждам се и започвам да й разказвам за по-смешните особи, седнали на някои от масите. Трябва да призная, че ги описвам като карикатури. Мирабел се разкъсва между желанието да се изкикоти или да се опита да ми затвори устата. Барманът идва отново.
— Qu’est-ce que je peux voux offrir comme vin, monsieur?17
Дава ми менюто с вината. Дори не го отварям.
Отговарям на английски.
— Имате ли нещо от рода на обикновеното „Кот дю Рон“, мосю?
Той се навежда над мен и започва да прелиства менюто, докато стига до страницата с „Кот дю Рон“. Сетне проговаря на сносен английски със силен акцент.
— Това е обикновено, но силно „Кот дю Рон“, мосю.
С молива посочва, че цената е сто седемдесет и пет франка. Нека да си мисли, че съм неграмотен.