— И така, Мирабел, купих ликьора и го донесох тук. Щях да ти го подаря за рождения ден. Сетне ми хрумна да излея съдържанието в твоето шише. Навярно продавачът нямаше да одобри онова, което правех с чудесния ликьор на баща му, но се надявам, че ти нямаш нищо против. Твоето одобрение е всичко, от което се нуждая.
По лицето й отново се стичат сълзи. Заобикаля масата и за пръв път сяда на коленете ми. Макар отношенията ни да са интимни, за пореден път се изненадвам колко е лека — костите й сякаш са кухи като на птица. Държи чашата в ръката си.
— Моля те, Жак, пий от моята чаша, а аз ще пия от твоята. Ще бъда много щастлива. Това е стар обичай. Майка и татко правеха така на всеки рожден ден, който си спомням.
Пием и Мирабел скланя глава във вдлъбнатината между врата и рамото ми. Дълго седим така.
Вечерта, докато тя се упражнява на клавесина, аз пиша на семейството си. Мирабел още работи върху „Английските сюити“.
Лори ми изпрати писмата на Хелън и аз ги чета едно по едно, в реда, по който са писани. Някои ме разплакват, други ме разсмиват, но всички я разкриват по начин, по който не съм я познавал — сериозна и със страхотно чувство за хумор. В повечето случаи се отнася към раздялата ни с Лори несериозно, ала понякога добре прикритото нейно и на Лори възмущение прозира. Нарича ме „отхвърлен от обществото“. Започвам да разбирам, че ме обича и иска да бъде близо до мен, но аз винаги съм бил недостижим за нея.
Чета писмата и отговарям на всяко. Опитвам се да обясня какво съм изпитвал, когато съм ги напуснал — чувството, че съм изгубил себе си и съм тръгнал на някакъв личен кръстоносен поход. Разказвам й как съм намерил нещо от онова, което мисля, че всъщност представлявам и съм много щастлив. Подробно й обяснявам преживяванията си. В много от писмата си Хелън описва какво прави в училище или за приятелките си. Знам, че сега всичко това не е актуално, но отговарям така, както бих искал да отговоря навремето. Щом писмата са важни за нея, аз също държа на тях.
Получавам писма и от другите деца. Джак е някак сдържан. Предполагам, че като най-голям, той ме мрази най-много. Но в писмата си е сърдечен и разказва за новата си работа. Останалите две деца обясняват надълго и нашироко защо не са ми писали, но не питат защо съм ги напуснал. Предполагам, че Лори ги е инструктирала да бъдат учтиви.
Опитвам се да им отговарям както на Хелън с надеждата да изградя мост над пропастта в живота ни. Откривам, че пиша часове наред, като обяснявам, без да се оплаквам и да моля. Най-много искам да наваксам за изгубеното време — не само за онези дълги последни месеци, но за всичките години, през които съм бил с тях само физически.
Пиша все по-интимни писма на Лори. Започвам от самото начало на моята сага и й разказвам всичко, което се е случило. Само основните ми преживявания и чувства изпълват двайсет и пет страници и ми отнемат три вечери.
После се опитвам да й обясня за Мирабел и мен. Описвам как сме купили смокинга и цилиндъра и сме отишли в „Льо Гран Вефур“. Разказвам й за гълъбите на Мирабел, за клавесина и как съвсем сама е научила няколко чужди езика. Добавям, че всяка сутрин прави упражнения от йога, докато аз бягам навън. Обяснявам как е ослепяла и ужасния шок от преживяното и как вижда картините ми, но нищо друго.
Пропускам да спомена кое е накарало Мирабел да прогледне, но разказвам как сме започнали да рисуваме заедно и как е отворила ума и сърцето ми за красотата на света, така че картините ми да имат смисъл.
Трудно е да напиша всичко това и в същото време да не нараня чувствата на Лори. Но съм убеден, че трябва да постъпя така, ако искаме някога отново да бъдем заедно. Не искам да крия от нея какъв съм станал. Например, споменавам, че имам брада и това ми е забавно. Питам я дали ще й бъде трудно да ме възприеме така и да свикне. Добавям, че косата ми е посивяла. Откакто се разделихме, аз съм се изменил — челото ми вече оплешивява, а брадата ми е още по-бяла.
Лори ми пише прекрасни писма, в които разказва за живота си и за децата. Уверява ме, че те не изпитват лоши чувства към мен, с изключение на Джак.
Чудесно е, че съм във връзка с всички тях. Тревожа се за Мирабел. Нямаме много време да бъдем заедно — дълго пиша и рисувам. Пък и след това съм адски уморен. Нямам никакви сили. Изтощен съм.