Тя винаги разбира кога съм свършил да пиша. Излиза от музикалната стая, застава зад стола, слага ръце на главата ми и започва да ме разтрива. Ръцете й са малки и нежни, но силни. Премахват напрежението ми.
Често ме кани в музикалната стая и свири за мен. Има богат репертоар — включително Скарлати, Хендел и други, за които не съм чувал. Сякаш силата й се влива в мен чрез музиката. Предполагам, че това е защото аз самият не умея да свиря. Музиката е храна за душата ми. Възприемам я със сърцето си и звуците се разнасят из тялото ми.
Понякога, особено след като съм рисувал цял следобед, аз заспивам, докато я слушам. Мирабел казва, че няма нищо против. Знаела, че се нуждая от сън. Идва при мен, нежно милва челото и докосва затворените ми очи, носа и устните с леки като перца целувки, докато се събудя. После ме завежда до леглото.
Друг път съм заспал отново, когато тя ляга до мен. Нежно ме докосва навсякъде и с чувствителните си пръсти разбира дали искам да спя.
Обикновено, колкото и да съм уморен, Мирабел успява да ме възбуди и любенето ни е като сън — нежни, унесени и бавни движения, непрекъсвани от мига на обладаването и леки тласъци, сякаш сме под вода. Тя се научи да ляга върху мен и да контролира сама движенията на сексуалното ни единение. Изпитвам оргазъм и заспивам. Толкова е лека, че почти не я усещам. Чувствам само силата й.
Рисуването върви добре. Когато вали, рисувам в апартамента. Първо поглеждам през прозореца, сетне нареждам малки натюрморти в стаята. Като студент мразех да рисувам натюрморти. Но сега, когато разбрах, че личното виждане е по-важно от сюжета, намирам натюрмортите за интересно предизвикателство. Това е хубаво и за Мирабел. Тя се настанява удобно до мен, без шумът и суматохата на улицата да й пречат.
Един ден, когато вали, започвам да рисувам друг портрет на Мирабел. Правя го, защото първият е единствената картина, която не може да види. Щом се появи в полезрението й, тя мигновено ослепява за всичко. Наистина е странно. Сутринта, когато за пръв път видя картините, бях закачил портрета на стената над леглото ми, настрана от другите. Обичам да го гледам, докато се събличам да си легна. Сега искам да се опитам да я нарисувам с новото си виждане, умения, познания и любов към нея. Свършвам и го сравнявам с първия. Толкова е различен. Не знам колко се е променила Мирабел и доколко това се дължи на промяната в мен. На първия портрет тя изглежда спокойна, скована и излъчва по-малко жизненост и радост — младото момиче, което опознах в нея. На втория портрет размахът и движенията на четката са по-отчетливи и по-успешни в изобразяването на Мирабел — поне такава, каквато я познавам сега. Но и на двата не личи, че е сляпа. Подозирам, че никога не съм гледал на нея като на незряща.
Но когато портретът е готов и го показвам на Мирабел, макар да съм сложил огледало зад себе си, за да може, ако иска, да види как се осъществява цялата картина и въпреки че съм й обяснил всичко, което направих и защо го сторих, тя не го вижда.
— Съжалявам, Жак. Мисля, че не искам да се видя като възрастна. Ти ме караш да се чувствам толкова млада и щастлива. Знам, че у мен има нещо, което се страхува.
— Но, Мирабел, аз те нарисувах така, както те виждам, с цялата си любов, дълбоко възхищение, уважение и страст към теб. Всичко е там, на портрета. Колко много искам да се осмелиш да го видиш.
— Знам, Жак. Вероятно ще прогледна. Ала се боя, че няма да се видя така, както ти ме виждаш. Трябвала видя портрета със собствените си очи и това ме плаши. Трудно е да ти обясня, но понякога имам чувството, че се намирам в мехур, който ме съхранява жива и щастлива. Като гледам картините ти, все едно виждам как ужасният свят се прецежда през паравана на твоята любов, ала мехурът остава непокътнат и аз съм в безопасност. Още нямам достатъчно увереност в себе си и във всичко останало, за да стана част от външния свят. Моля те, бъди търпелив.
Едно от нещата, които обичаме да правим, е да ходим в неделя в единайсет и трийсет в църквата „Сен Сюлпис“. Там се намира един от най-големите органи в света, на който свирят някои от най-великите съвременни органисти.
В единайсет и трийсет литургията свършва и музикантите започват да свирят класическа музика, а не само религиозни химни. Изпълняват предимно Бах. Високият свод на тази инак грозна църква има чудесна акустика. Мирабел е намерила идеалното място, където в цялата си сложност се събират гръмовният грохот на големите тръби и нежният трепет на малките.