Той нямаше сили да помръдне, нямаше сили да проговори.
— Върви! — изкрещя Рони и хукна към къщата.
Същата вечер, последната в Райтсвил Бийч, Уил седеше в кабинета, неспособен да осмисли всичко случило се. Вдигна поглед, когато баща му влезе.
— Добре ли си? — попита Том. — На вечеря беше доста мълчалив.
— Да — отвърна Уил. — Добре съм.
Том тръгна към дивана и седна срещу него.
— Притесняваш ли се, че утре заминаваш?
— Не — поклати глава Уил.
— Приготви ли си багажа?
Уил кимна и усети, че баща му го изучава изпитателно. Накрая се приведе напред.
— Какво има? Знаеш, че можеш да споделиш всичко.
Уил замълча. Обзе го тревога. Накрая срещна погледа на баща си.
— Ако те помоля да направиш нещо важно за мен, нещо голямо, ще се съгласиш ли? Без да искаш обяснения?
Том се облегна назад, без да отлепя изпитателен поглед от него. Във възцарилата се тишина Уил усети какъв ще е отговорът.
33.
Рони
— Наистина ли довърши прозореца?
Рони наблюдаваше как баща й разговаря с Джона в болничната стая и си мислеше, че вече изглежда по-добре. Все още изморен, но не толкова блед, а и се придвижваше по-лесно.
— Страхотен е, татко — отвърна Джона. — Нямам търпение да ти го покажа.
— Имаше още много работа.
— Рони и Уил ми помогнаха малко — призна Джона.
— Така ли?
— Аз им показах как. Нищо не знаеха. Но не се безпокой, не си изпусках нервите дори когато грешаха.
Стив се усмихна.
— Радвам се да го чуя.
— Да, добър учител съм.
— Сигурен съм.
Джона сбърчи нос.
— Тук мирише малко странно, нали?
— Малко.
Момчето кимна.
— И на мен така ми се струва — махна към телевизора. — Гледа ли филми?
— Не много — поклати глава Стив.
— А това за какво е?
Баща им погледна към системата.
— Вътре има лекарство.
— И то ти помага?
— Вече се чувствам по-добре.
— Значи се прибираш у дома?
— Много скоро.
— Днес?
— Може би утре. Но знаеш ли какво ми се прииска?
— Какво?
— Нещо безалкохолно. Помниш ли къде е кафенето? Надолу по коридора и зад ъгъла.
— Знам. Не съм бебе. Какво да ти взема? — „Спрайт“ или „Севънъп“.
— Нямам пари.
Баща им погледна към Рони и тя бръкна в джоба си.
— Аз имам — каза и му подаде банкнота.
Джона се запъти към вратата, а Стив се взря в нея.
— Адвокатът се обади тази сутрин. Отложили са делото за края на октомври.
Рони зарея поглед към прозореца.
— Не ми се мисли за това сега.
— Съжалявам — отвърна той. Замълча, но тя усещаше, че не отлепя очи от нея. — Как се чувства Джона?
Рони вдигна леко рамене.
— Объркан. Уплашен. Тъжен. „Като мен“, прииска й се да добави.
Баща й махна с ръка да дойде по-близо. Тя се премести на стола на Джона. Стив я улови за ръка.
— Съжалявам, че силите ми изневериха и се наложи да остана в болницата. Не исках да ме виждате така.
Тя вече клатеше глава.
— Никога, никога не се извинявай за това.
— Но…
— Никакво „но“. Трябваше да знам. Радвам се, че разбрах.
Той сякаш се съгласи. Ала после я изненада.
— Искаш ли да споделиш какво стана с Уил?
— Защо питаш?
— Защото те познавам и усещам, когато те мъчи нещо. И защото знам колко държиш на него.
Рони поизправи рамене. Не искаше да го лъже.
— Прибра се вкъщи да си приготви багажа — каза тя.
Усети изпитателния поглед на баща си.
— Споменавал ли съм ти, че баща ми играеше покер?
— Да. Защо? Покер ли ти си играе?
— Не — отвърна Стив. — Просто разбирам, че не ми казваш всичко, но ако не ти се обсъжда, няма проблем.
Рони се поколеба. Знаеше, че той ще прояви разбиране, но още не беше готова за такъв разговор.
— Уил просто заминава — каза тя и баща й кимна.
— Изглеждаш изморена — констатира той. — Трябва да си отидеш вкъщи да подремнеш.
— Непременно. Но искам да поостана тук.
— Добре — съгласи се Стив.
Рони погледна към системата, за която Джона разпитваше преди малко. За разлика от брат си обаче тя знаеше, че по тръбичката не тече лекарство, което ще изцери баща им.
— Боли ли? — попита.
— Не — отвърна след кратко мълчание Стив. — Не много.
— Но болеше?
Той поклати глава.
— Скъпа…
— Искам да знам. Болеше ли, преди да дойдеш тук? Кажи ми истината.
Баща й прокара длан по гърдите си и отговори: