— Да.
— Откога?
— Какво имаш предвид?
— Откога започна да те боли — обясни Рони и се облегна върху таблата на леглото. Искаше да я погледне в очите.
Той отново поклати глава.
— Не е важно. Чувствам се по-добре. И лекарите знаят как да ми помагат.
— Моля те. Кога започна да те боли?
Той сведе поглед към сключените им ръце.
— Не помня. През март или през април? Но не всеки ден…
— Какво правеше преди — започна Рони, решена да научи истината, — когато те заболяваше.
— Преди не беше толкова зле.
— Но все пак болеше, нали?
— Да.
— И какво правеше тогава?
— Не знам — запротестира Стив. — Опитвах се да не мисля за болката. Съсредоточавах се върху други неща.
Рони усещаше колко напрегнато е тялото й. Не искаше да продължава, но трябваше да узнае истината.
— Върху какво се съсредоточаваше?
Със свободната си ръка баща й оправи една гънка на чаршафа.
— Защо настояваш толкова?
— Защото искам да знам дали пианото ти е помагало да мислиш за други неща.
Още щом го изрече, разбра, че е права.
— Видях те онази вечер в църквата, когато се закашля… А Джона ми каза, че всеки ден си се отбивал там, след като докарали пианото.
— Скъпа…
— Веднъж спомена, че благодарение на него се чувстваш по-добре.
Баща й кимна. Разбираше какво ще последва и не искаше да си признава. Но тя беше решена да узнае.
— Имаше предвид, че не усещаш толкова силно болката? И моля те, кажи ми истината. Ще разбера, ако излъжеш.
Този път нямаше да се остави да я отклони от темата. Той затвори очи, после срещна погледа й.
— Да.
— Но въпреки това загради пианото със стена?
— Да — повтори баща й.
Рони усети как хладнокръвието й се изпарява. Брадичката й затрепери и тя склони глава върху гърдите на баща си.
Той я прегърна.
— Не плачи — каза. — Моля те, недей…
Но тя не успя да се овладее. Споменът как се е държала и какво го е принудила да изтърпи, изцеди и последните й капчици сили.
— О, татко…
— Не, миличка… не плачи. Тогава не бях толкова зле. Мислех, че ще се оправя. И донякъде успях. Едва през последната седмица…
Той докосна нежно брадичката й, Рони вдигна глава и срещна очите му, но веднага отклони поглед със свито сърце.
— Справях се — повтори той и тя разбра, че не я лъже. — Честна дума. Болеше, но не мислех само за болката. Отпъждах я и по други начини. Като правехме прозореца с Джона например или като се наслаждавах на лятото, за което мечтаех, когато помолих майка ви да ви доведе.
Думите му я пронизаха, прошката му я разтърси из основи.
— Толкова съжалявам, татко…
— Погледни ме — каза той, но тя не събра сили.
Повтаряше си само колко необходимо му е било пианото и как му го е отнела. Защото мислеше само за себе си. Защото искаше да го нарани. Защото се държеше безотговорно.
— Погледни ме — меко настоя баща й.
Рони неохотно вдигна очи.
— Това лято беше най-прекрасното в живота ми — прошепна той. — Видях как спасяваш костенурките, видях как се влюбваш. Нищо, че може да не е завинаги. И най-вече — за пръв път те опознах като млада жена, а не като малко момиче. И съм безкрайно щастлив. Това ме крепеше през цялото време.
От искрените му думи Рони се почувства още по-зле. Тъкмо се канеше да отговори, когато Джона се втурна в стаята.
— Вижте кого открих! — махна той с кутийката „Спрайт“.
Рони вдигна поглед и видя майка си, застанала зад Джона.
— Здравей, скъпа — поздрави тя.
Рони се обърна към Стив.
— Наложи се да й се обадя — вдигна рамене той.
— По-добре ли си вече? — попита майка й.
— Да, Ким — отвърна Стив.
Майка й прие отговора като покана да влезе.
— Трябва да поговорим — обяви тя.
На другата сутрин вече беше решила и чакаше в стаята си, когато майка й влезе.
— Събра ли си багажа?
Рони я погледна спокойно, но твърдо.
— Няма да се върна в Ню Йорк с теб.
Ким сложи ръце на кръста.
— Мисля, че го обсъдихме.
— Не — с равен тон произнесе Рони. — Ти го обсъди. Но аз няма да се върна.
Майка й не обърна никакво внимание на забележката й.
— Не ставай смешна! Прибираш се, естествено.
— Нищо подобно — кръстоса ръце, но не повиши глас.
— Рони…
Тя поклати сериозно глава.
— Оставам и не възнамерявам да го обсъждам. На осемнадесет съм и не можеш да ме принудиш да тръгна. Пълнолетна съм и мога да постъпвам, както реша.
Майка й пристъпи колебливо от крак на крак, осмисляйки думите й.
— Това… — подхвана най-сетне тя и махна към дневната, стараейки се да запази спокойствие… — това не е твоя грижа.
Рони пристъпи към нея.
— Така ли? Чия грижа е тогава? Кой ще остане с него?