Закрачи по тротоара пред болницата, а мислите й кръжаха надалеч. Едва не го подмина, когато го чу да прочиства гърло. Седеше на пейката и въпреки жегата носеше обичайната риза с дълъг ръкав.
— Здравей, Рони — каза пастор Харис.
— О… здравей.
— Надявах се да поговоря с баща ти.
— Спи — отвърна тя. — Но можеш да се качиш, ако искаш.
Той почука по бастуна си, печелейки време.
— Съжалявам, че трябва да преживееш това, Рони.
Тя кимна. Дори този най-обикновен разговор й струваше неимоверни усилия.
Някак си усети, че й той се чувства така.
— Ще се помолиш ли с мен? — сините му очи я умоляваха. — Моля се преди среща с баща ти. Помага ми…
Изненадата й отстъпи пред обзелото я облекчение.
— Много бих искала — отвърна Рони.
След този ден започна да се моли редовно и откри, че пастор Харис е прав.
Не вярваше, че баща й ще се излекува. Разговаря с лекаря и видя резултатите от скенера. После отиде на плажа и цял час плака, докато накрая вятърът пресуши сълзите й.
Не вярваше в чудеса. Знаеше, че някои вярват, но не искаше да се залъгва, че баща й като по чудо ще преодолее болестта. Не и след обясненията на лекаря. Разбра, че ракът е поразил и панкреаса, и белите дробове на баща й, и да подхранва напразни надежди й се струваше… рисковано. Не можеше да си представи за втори път да преживее жестоката истина. И сега й беше достатъчно трудно — особено късно нощем, когато оставаше насаме с мислите си в тихата къща.
Затова се молеше за сили да помага на баща си. Молеше се да успява да е ведра в негово присъствие, вместо да се разплаква, щом го види. Знаеше, че той се нуждае от смеха й и от дъщерята, в която напоследък се беше превърнала.
Когато се прибраха от болницата, го заведе първо да види прозореца от цветно стъкло. Гледаше го как бавно пристъпва към плота, без да отлепя невярващ поглед от творението си. Тогава разбра, че понякога се е съмнявал дали ще доживее да го види довършено. Прииска й се повече от всичко Джона да е при тях и долови, че баща й споделя желанието й. Изработиха прозореца двамата, цяло лято се трудиха неуморно. Джона му липсваше, липсваше му повече от всичко на света. И макар да извърна лице, за да прикрие изражението си, Рони усети, че сълзи напират в очите му, когато пое към къщата.
Обади се на сина си още щом влезе. От дневната Рони чуваше как го уверява, че се чувства по-добре и въпреки че Джона навярно щеше да изтълкува думите му превратно, знаеше, че баща й постъпва правилно. Той искаше момчето да запомни щастливите летни дни и да не мисли за бъдещето.
Същата вечер баща й седна на дивана, отвори Библията и зачете. Сега Рони разбираше защо. Седна до него и му зададе въпроса, който я измъчваше, откакто бе разгледала книгата.
— Имаш ли любим пасаж?
— Много — отвърна той. — Открай време харесвам Псалмите. И винаги научавам много от посланията на Павел.
— Но не си подчертал нищо — отбеляза Рони. Баща й вдигна вежди и тя уточни: — Прегледах я, докато беше в болницата.
Стив се замисли.
— Опитам ли се да откроя нещо важно, сигурно ще се наложи да подчертая всичко. Чел съм я много пъти, ала винаги откривам нещо ново.
Рони го изгледа изпитателно.
— Не помня, преди да си чел Библията…
— Защото беше малка. Държах я до леглото си, прелиствах я веднъж-дваж седмично. Питай майка си. Тя ще ти каже.
— Ще ми прочетеш ли нещо, което наскоро си преглеждал?
— Искаш ли?
Рони кимна и само след минута баща й откри пасажа.
— От Посланието на апостол Павел до галатяни е — обясни той и положи Библията в скута си. Прочисти гърло и зачете: — „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“.
Рони го гледаше и си припомняше как се беше държала, когато пристигна, и как бе посрещнал гнева й Стив. Спомняше си как отказваше да спори с Ким дори когато тя се опитваше да го предизвика. Навремето го тълкуваше като слабост и искаше баща й да се промени. Но сега внезапно осъзна колко погрешно е разсъждавала.
Сега разбираше, че той никога не е действал сам — Светият дух е бдял над живота му.
Пратката от майка й пристигна на другия ден и Рони разбра, че е изпълнила молбата й. Сложи големия плик върху кухненската маса, скъса го и изсипа съдържанието.
Деветнадесет писма — всичките от баща й, всичките пренебрегнати и неотворени. Забеляза различните адреси на подателя — Блумингтън, Тълса, Литъл Рок…
Не можеше да повярва, че не ги е прочела. Наистина ли е била толкова сърдита? Толкова ядосана? Толкова… озлобена? Знаеше отговора, но сега й се струваше безсмислен.