Животът й течеше постарому — помагаше на баща си, когато бе необходимо, и гледаше да използва пълноценно оставащото им време. През седмицата той се почувства по-добре и те посетиха Ортън Плантейшън Гардънс край Саутпорт недалеч от Уилмингтън. Когато паркираха на покритата с чакъл алея пред старото имение от 1735 година, Рони разбра, че несъмнено ще запомни този ден. Времето тук сякаш беше спряло. Цветята вече не цъфтяха, но докато се разхождаха под надвисналите клони на покритите с мъх огромни дъбове, Рони си мислеше, че не е виждала по-красиво място. Хванати под ръка, двамата разговаряха за лятото. За пръв път разказа на баща си за Уил — за риболова им заедно, за елегантния му скок в басейна, за фиаското на сватбата. Не му каза обаче за случилото се в деня, преди Уил да замине за „Вандербилт“. Не беше готова да го обсъжда — раната все още беше твърде прясна. И както винаги, баща й я изслуша тихо, без да се намесва, дори когато Рони млъкваше в търсене на подходящите думи. Но така й харесваше, всъщност, поправи се мислено тя, обичаше го и заради това. И се питаше каква ли щеше да бъде, ако не бе прекарала лятото тук.
После подкараха към Саутпорт и вечеряха в едно от ресторантчетата с изглед към пристанището. Личеше си, че баща й вече е изморен, но храната бе вкусна, а накрая си разделиха за десерт един шоколадов кейк.
Прекараха чудесен, незабравим ден. Ала когато баща й си легна, Рони седна в дневната и за пореден път се замисли, че трябва да направи нещо повече за него.
Следващата седмица — третата от септември — Рони забеляза, че баща й е по-зле. Събуждаше се късно сутрин, подремваше и следобед. Следобед спеше все по-дълго, а вечер си лягаше все по-рано. Докато разчистваше кухнята поради липса на по-интересно занимание, Рони пресметна, че Стив спи по половин денонощие.
После положението започна още по-бързо да се влошава. Всеки ден баща й се задържаше все по-дълго в леглото. И ядеше все по-малко. Само разбъркваше храната в чинията, преструвайки се, че се яде. Когато изхвърляше оставеното, тя разбираше, че е хапнал само залък-два. От ден на ден слабееше и Рони имаше чувството, че се топи с всяка секунда. Понякога я ужасяваше мисълта, че накрая ще изчезне съвсем.
Септември отмина. Сутрин източните планински ветрове задържаха соления морски въздух в залива. Все още беше топло, в разгара на бурите, но този път ураганите пощадиха крайбрежието на Северна Каролина.
Предишния ден баща й спа четиринадесет часа. Рони знаеше, че това не зависи от него и тялото го предава, но се измъчваше, че проспива малкото им останали мигове. Когато беше буден, все по-често мълчеше, четеше Библията или крачеше тихо до нея.
Рони често си спомняше Уил. Още носеше платнената гривна, която й бе подарил. Прокарваше пръст по грапавата повърхност и се питаше какви лекции посещава, с кого се разхожда по зелените морави пред колежа… До кого ли седи на обяд в кафенето и дали си мисли за нея, когато се готви да излиза в петък или събота вечер? В най-отчаяните мигове си казваше, че навярно вече е срещнал друга.
— Искаш ли да го обсъдим? — попита един ден баща й, докато се разхождаха край брега.
Вървяха към църквата. Ремонтът течеше с пълна пара. Бригадата бе многобройна — електротехници, дърводелци, бояджии се трудеха неуморно. На строителната площадка имаше поне четиридесет камиона, а из сградата непрестанно сновяха работници.
— Кое? — предпазливо попита Рони.
— Уил — отвърна баща й. — И защо скъсахте.
— Откъде знаеш? — удивено възкликна тя.
— Понеже през последните седмици го споменаваш само мимоходом — вдигна рамене Стив. — И не говорите по телефона. Ясно е какво е станало.
— Сложно е за обяснение — неохотно каза тя.
Повървяха известно време мълчаливо. След малко той се обади отново:
— Ако това те интересува, според мен той е изключителен млад мъж.
Рони го хвана под ръка.
— Да, интересува ме. И аз мислех така.
Стигнаха църквата. Наоколо кръжаха работници, понесли греди и тенекии с боя. Както винаги очите на Рони се спряха върху празното място под камбанарията. Прозорецът още не беше поставен — първо трябваше да довършат сградата, за да не се счупят крехките стъкла. Татко й обаче обичаше да идват тук. Радваше се, че ремонтът е подновен, но не само заради прозореца. Често споменаваше колко важна е църквата за пастор Харис и колко му липсват литургиите в храма, който открай време смяташе за свой дом.
Неизменно сварваха пастора край строежа и той идваше при тях на плажа да си поприказват. Рони се огледа и го забеляза на покрития с чакъл паркинг. Разговаряше с някого и жестикулираше оживено към сградата. Дори отдалеч личеше, че е усмихнат.