Канеше се да му помаха, но внезапно позна събеседника на пастора. Сепна се. За последен път се видяха в нощта на сватбата — тогава той дори не се сбогува с нея. Може би Том Блекли е минавал оттук и е поспрял да поговори с пастора. Може би просто се е поинтересувал как върви строежът.
През следващите дни Рони се оглеждаше за Том Блекли, когато идваха тук, но повече не го видя. Призна си, че отчасти изпитва облекчение, задето пътищата им не се пресичат.
Разхождаха се до църквата, после баща й подремваше следобед, а вечерите обикновено посвещаваха на книгите. Рони дочете „Анна Каренина“ — четири месеца след като я започна. Взе си „Доктор Живаго“ от библиотеката. Руските писатели й допадаха — навярно заради епичните сюжети, заради трагичните истории и обречените любови, разгръщащи се на фона на грандиозни събития, толкова различни от ежедневието.
Баща й все така се вглъбяваше в Библията. От време на време по нейна молба прочиташе на глас някой пасаж или стих. Понякога кратки, понякога — дълги, повечето осветляваха значението на вярата. Не разбираше защо, но й се струваше, че когато ги четеше на глас, баща й долавяше нови нюанси и смисли.
Вечеряха скромно. В началото на октомври Рони пое готвенето. Баща й се съгласи с промяната със същата лекота, с която приемаше всичко през лятото. През повечето време й правеше компания в кухнята. Разговаряха, докато тя вареше спагети или ориз, запичаше пиле или стек в тигана. За пръв път от години готвеше месо и се чувстваше странно, че се налага да насърчава баща си да се нахрани. Той почти не изпитваше глад, а ястията бяха безвкусни, понеже подправките дразнеха стомаха му. Но Рони знаеше, че баща й не бива да гладува. Макар да нямаха кантарче, той слабееше с всеки изминал ден.
Един ден след вечеря тя най-сетне му разказа как се бяха разделили с Уил. Сподели всичко — за пожара и стремежа му да прикрие Скот, за Маркъс. Баща й слушаше съсредоточено. Накрая побутна настрани полупълната си чиния.
— Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се. Можеш да ме питаш за всичко.
— Искрена ли беше, когато ми каза, че си влюбена в Уил?
Рони си спомни как Мегън й зададе същия въпрос.
— Да — отвърна тя.
— Тогава ми се струва, че си отсъдила прекалено категорично.
— Но той е прикривал престъпление…
— Разбирам. Ако се замислиш обаче, в момента ти правиш същото. Знаеш истината, но не си споделила с никого.
— Но аз не съм…
— Каза, че и той не е виновен.
— Какво искаш да кажеш? Че трябва да съобщя на пастор Харис?
Стив поклати глава.
— Не — за нейна изненада отговори той. — Не мисля, че трябва.
— Защо?
— Рони — меко започна Стив, — в тази история може би не всичко е ясно.
— Но…
— Не твърдя, че съм прав. Пръв бих признал, че греша за много неща. Но ако всичко се е случило така, както ми го описа, искам да знаеш следното — пастор Харис не би искал да узнае истината. Защото ще трябва да предприеме нещо. А повярвай ми, не би желал да навреди на Скот или на семейството му, особено ако пожарът е случайност. Просто не е такъв човек. И още нещо. Най-важното.
— Кое е то?
— Трябва да се научиш да прощаваш.
Рони кръстоса ръце.
— Вече простих на Уил. Изпратих му съобщения… Още преди да довърши, баща й заклати глава.
— Не говоря за Уил. Трябва да се научиш да прощаваш преди всичко на себе си…
Същата вечер под купчината стари писма от баща си Рони намери друго — още неотворено. Явно Стив го беше прибавил наскоро към останалите, понеже нямаше марка и пощенско клеймо.
Дали баща й искаше тя да го прочете сега, или когато него вече го няма? Можеше да го попита, естествено, но не го направи. Всъщност тя самата се колебаеше дали да го прочете. Плашеше я само допирът до плика, защото знаеше, че това е последното писмо, което ще й напише.
Болестта напредваше неумолимо. Макар да следваха обичайния ритъм — хранене, четене, разходки по плажа — той вземаше все повече болкоуспокояващи. Понякога очите му изглеждаха стъклени и разфокусирани, но на Рони въпреки всичко й се струваше, че дозите не стигат. Понякога забелязваше как Стив сбърчва чело, докато чете на дивана. Затваряше очи и се облягаше назад с болезнено сгърчено лице. Тогава стисваше дланта й, ала с всеки изминал ден ръката му отслабваше. Силите му изтляваха, целият изтляваше. И скоро щеше да си отиде завинаги.
Усещаше, че и пастор Харис забелязва промяната. През последните седмици ги посещаваше почти ежедневно, най-често точно преди вечеря. Обикновено поддържаше ведър разговор — уведомяваше ги докъде е стигнал строежът или ги забавляваше с весели истории, които извикваха бледа усмивка по устните на баща й. Понякога обаче думите сякаш се изчерпваха. Мълчанието потискаше всички и в дневната сякаш се спускаше мрачна пелена.