С Джона винаги сте били най-вълшебният дар в живота ми. Обичам те, Рони. Винаги съм те обичал. И никога, никога не забравяй колко се гордея с теб. Няма по-благословен баща от мен.
Денят на благодарността отмина. Край брега започнаха да поставят коледна украса.
Баща й беше изгубил една трета от теглото си и почти през цялото време лежеше.
Рони откри листовете една сутрин, докато чистеше къщата. Бяха натъпкани небрежно в чекмеджето на масичката за кафе. Извади ги и веднага разпозна, че той е писал нотите.
Нотите от песента, която композираше, песента, която го чу да свири онази нощ в църквата. Подреди листовете върху кухненската маса и ги разучи по-внимателно. Очите й пробягаха по често поправяните ноти. Отново почувства, че баща й е бил на прав път. В ума й прозвучаха красивите начални акорди на песента. Но втората и третата страница й подсказаха, че не всичко е наред. Разбра къде започва да се губи първоначалният импулс на композицията. Взе молив от чекмеджето и започна да добавя акорди и рефрени.
Неусетно се изнизаха три часа. Чу как баща й се раздвижи. Пъхна листовете обратно в чекмеджето и тръгна към спалнята, готова да посрещне предизвикателствата на деня.
Вечерта, когато той отново се замята в неспокоен сън, тя извади пак листовете и работи дълго след полунощ. На сутринта се събуди нетърпелива да му покаже докъде е стигнала. Но щом влезе в стаята му, го свари да лежи неподвижно. Ужаси се, че почти не долавя диханието му.
Със свито сърце повика линейка и олюлявайки се, тръгна пак към спалнята. „Не съм готова — мислеше си, — не съм му показала песента“. Трябваше й още време. Още ден. Ала с разтреперани ръце отвори най-горното чекмедже на скрина му и извади найлоновия плик.
В болничното легло Стив изглеждаше съвсем дребен. Лицето му се беше сгърчило, а кожата бе неестествено посивяла. Дишаше плитко и бързо като бебе. Рони затвори очи. Не искаше да е тук. Предпочиташе да е навсякъде другаде, само не тук.
— Не още, татко — прошепна тя. — Дай ми още малко време.
През болничния прозорец виждаше облачното стоманено небе. Листата на дърветата бяха опадали и голите им клони напомняха възправени нагоре кости. Студеният и застинал въздух вещаеше буря.
Пликът лежеше върху нощното шкафче. Въпреки дадената дума още не беше го предала на лекаря. Щеше да го покаже едва когато се увери, че баща й няма да се събуди и няма да могат да се сбогуват. Щеше да почака, докато не разбере, че вече е безсилна да стори каквото и да било за него.
Молеше се горещо за чудо — за мъничко чудо. И Бог сякаш я чу. Чудото стана след двадесет минути.
Цяла сутрин бе седяла край леглото му. Дотолкова свикна с тихото му дишане и ритмичното пиукане на монитора, че и най-малката промяна й прозвучаваше като сирена. Вдигна поглед и видя как пръстите му трепват и той отваря очи. Примижа на светлината на флуоресцентните лампи и Рони инстинктивно се протегна към ръката му.
— Татко?
Въпреки всичко я обзе надежда, представи си го как бавно се изправя.
Ала той не стана. Сякаш дори не я чу. Едва извърна глава към нея и в очите му Рони различи мрак, невиждан досега. Той примигна и въздъхна.
— Здравей, скъпа — прошепна прегракнало.
Заради събраната в дробовете му течност звучеше като удавник. Тя се насили да се усмихне.
— Как си?
— Не много добре — млъкна, сякаш да събере сили. — Къде съм?
— В болницата. Доведох те сутринта. Помня за декларацията, но…
Стив примигна отново и Рони си помисли, че никога вече няма да отвори очи. Но накрая той все пак вдигна клепачи.
— Няма проблем — промълви. Прошката сви сърцето й. — Разбирам.
— Не ми се сърди, моля те.
— Няма.
Тя го целуна по бузата и се опита да прегърне смалената фигура. Усети как пръстите му се впиват в гърба й.
— Добре ли си? — попита я той.
— Не — призна Рони, усещайки как сълзи започват да се стичат по страните й. — Никак не съм добре.
— Съжалявам — отрони той.
— Не, не бива — каза тя, опитвайки се да запази самообладание. — Аз трябва да съжалявам. Защото спрях да ти говоря. Толкова ми се иска да върна времето назад!
По лицето на баща й се изписа призрачна усмивка.
— Казвал ли съм ти, че си много красива?
— Да — подсмръкна Рони. — Казвал си ми.
— Е, този път наистина го мисля.
Тя се засмя безпомощно през сълзи.
— Благодаря — отвърна, приведе се и го целуна по ръката.
— Помниш ли, като беше малка? — изненадващо сериозно попита той. — По цели часове ме гледаше как свиря на пианото. Веднъж те заварих да свириш мелодия, която беше чувала от мен. Беше само на четири. Ти си много талантлива.