— Помня — каза Рони.
— Искам да запомниш нещо — учудващо силно стисна ръката й Стив. — Независимо от постиженията си, ти винаги си била по-важна за мен от музиката… не го забравяй.
— Вярвам ти — кимна Рони. — И аз те обичам, татко.
Той пое дълбоко дъх, без да отлепя очи от нейните.
— Тогава ме заведи у дома.
Думите я поразиха с неизбежната си прямота. Тя погледна плика, разбрала какво иска баща й и какво очаква да чуе. В този момент си припомни петте изминали месеца. През съзнанието й една след друга се заизнизваха картини. Накрая лентата спря в онзи ден, когато го видя пред пианото в църквата под празното място, където щяха да поставят прозореца.
И тогава прозря какво й е нашепвало сърцето.
— Добре — отвърна тя. — Ще те заведа у дома. Но и ти трябва да направиш нещо за мен.
Баща й преглътна. С последни сили прошепна:
— Не съм сигурен дали ще мога.
Рони се усмихна и посегна към плика.
— Дори заради мен?
Пастор Харис й даде колата си и тя подкара бързо. Обади се пътьом от мобилния телефон. Обясни накратко какво става и от какво се нуждае. Галадриел прие на мига. Рони караше, сякаш животът на баща й зависеше от това, и профучаваше на жълто през кръстовищата.
Галадриел я очакваше вкъщи, когато пристигна. До нея на верандата лежаха два железни лоста. Вдигна ги, когато Рони приближи.
— Готова ли си? — попита.
Рони само кимна. Влязоха заедно вътре.
С Галадриел успяха да разглобят дървената стена за по-малко от час. Не й правеше впечатление бъркотията в дневната. Мислеше само, че на баща й му остава съвсем малко, а тя още не е направила за него онова, което трябва. Когато събориха и последната дъска, Галадриел се обърна към нея, потна и останала без дъх.
— Върви да прибереш баща си. Аз ще разчистя. И ще ти помогна да го доведеш дотук, щом пристигнете.
По обратния път Рони караше още по-стремително. Преди да тръгне от болницата, тя се срещна с лекаря на Стив и му обясни какво е замислила. С помощта на медицинската сестра попълни необходимите за изписването документи. Сега й се обади и я помоли да настани баща й в количката и да я чакат във фоайето.
Със свистящи гуми сви в паркинга пред болницата и потегли по алеята към спешното отделение. Веднага забеляза, че медицинската сестра е изпълнила заръката й.
Настаниха баща й в колата и след минута отново фучаха по шосето. Стив изглеждаше по-добре, отколкото в болничната стая, но Рони знаеше, че положението може да се промени за минути. Трябваше да се приберат, преди да е станало късно. Караше по улиците на града, който вече чувстваше близък, а в сърцето й се надигаха вълни ту от страх, ту от въодушевление. Толкова ясно, толкова просто й се струваше всичко сега. Галадриел ги очакваше. Беше преместила дивана пред пианото. Двете помогнаха на Стив да се настани.
Въпреки състоянието си, той сякаш разбра какво е намислила Рони. По сгърченото му от болка лице бавно се изписа удивление. Втренчи се към пианото в нишата и тя усети, че е постъпила правилно. Приведе се и го целуна по бузата.
— Довърших твоята песен — каза. — Нашата последна песен. И искам да ти я изсвиря.
36.
Стив
„Животът — мислеше си Стив — е като песен“.
В началото е тайнство, в края — утвърждаване, ала помежду им е средоточието на чувствата, които осмислят цялото.
За пръв път от месеци не чувстваше никаква болка. За пръв път от години разбираше, че въпросите му няма да останат без отговор. Затворил очи, слушаше песента, която Рони беше довършила, песента, която беше усъвършенствала, и съзнаваше, че най-сетне е открил Бог.
Най-после разбираше, че Бог е навсякъде, винаги и всички долавят присъствието му — поне понякога. Той го беше усещал в работилницата, докато се трудеха над прозореца с Джона. Бог беше до него през седмиците с Рони. Присъстваше тук и сега, докато дъщеря му свиреше тяхната песен, тяхната последна споделена песен. Питаше се как е могъл да пропусне нещо толкова очевидно.
Изведнъж го осени идеята, че Бог е любов — любов в най-чистата й форма. През изминалите месеци с децата си той бе почувствал досега Му тъй ясно, както сега чуваше музиката, излитаща изпод пръстите на дъщеря му.
37.
Рони
След по-малко от седмица баща й почина в съня си. Рони лежеше до него върху матрака на пода. Никому не беше разказала всичко. Разбираше, че майка й очаква да чуе края на историята. Говореше от три часа, а Ким я слушаше мълчаливо, както правеше той. Ала миговете, когато Стив поемаше последните си глътки въздух, й се струваха твърде лични. Знаеше, че никога няма да ги сподели с друг. Да бъде с него, докато напуска този свят, беше дар, който баща й посвети само и единствено на нея. Никога нямаше да забрави тази паметна нощ.