Вгледа се в ледения декемврийски дъжд отвъд прозореца и разказа за последния си рецитал, най-важния в живота й.
— Свирех с цялото си сърце, мамо. С всички сили се стремях да звучи прекрасно, защото знаех колко се радва. Но той беше толкова слаб — прошепна Рони. — Накрая не бях сигурна дали изобщо ме чува.
Притисна чело, питайки се дали са й останали още сълзи. Напоследък си беше изплакала очите.
Майка й разтвори ласкаво обятия. И в нейните очи просветваха сълзи.
— Убедена съм, че те е чувал, скъпа. И знам, че си свирила прекрасно.
Рони се отпусна в прегръдката на майка си, сгушила глава върху гърдите й, както правеше като малка.
— Не забравяй колко щастлив беше с теб и Джона — прошепна Ким и я погали по косата.
— И аз бях щастлива с него — отвърна Рони. — Толкова много научих от татко. Ще ми се да се бях сетила да му го кажа. Това и още милион неща — тя затвори очи. — Но е твърде късно.
— Той е разбрал — увери я майка й. — Винаги разбираше всичко.
Погребението беше скромно. Събраха се в отворилата наново врати църква. Баща й бе пожелал да го кремират. Съобразиха се с волята му.
Пастор Харис произнесе прощалното слово — кратко, но изпълнено с искрена скръб и бащинска обич. Рони не се сдържа и се разплака като Джона. Прегърна жално хлипащия си брат и се опита да не мисли как ще запомни той тази загуба, сполетяла го толкова рано.
На службата присъстваха само неколцина. На влизане забеляза Галадриел и полицай Пийт. По-късно чу вратата на църквата да се отваря още веднъж-дваж. Повечето места обаче стояха празни. Заболя я при мисълта, че толкова малко хора знаят колко забележителен човек е баща й и колко й е скъп.
След службата Рони остана на пейката с Джона, а майка й и Брайън излязоха навън да поговорят с пастор Харис. Четиримата отлитаха за Ню Йорк само след няколко часа. Оставаше й съвсем малко време.
Не искаше да си тръгва. Проливният дъжд, който се лееше от сутринта, беше спрял и небето се проясняваше. За това се молеше Рони. Впери очи в прозореца от цветно стъкло на Стив и си пожела облаците да се разпръснат. И когато те наистина пропуснаха слънцето, стана точно така, както го описваше баща й. Лъчите заструиха през прозореца, хвърляйки ореол от стотици великолепно обагрени снопчета светлина. Водопад от ярки цветове обля пианото и Рони си представи как баща й стои пред него, обърнал лице към светлината. Образът се стопи бързо, но тя стисна ръката на брат си в безмълвно благоговение. Усмихна се въпреки безкрайната скръб, уверена, че Джона усеща същото.
— Здравей, татко — промълви тя. — Знаех, че ще дойдеш.
Когато светлината избледня, Рони се сбогува мълком с баща си и стана. Обърна се и забеляза, че с Джона не са сами в църквата. До вратата, на последния ред седяха Том и Сюзън Блекли.
Тя обгърна Джона през рамо.
— Ще отидеш ли да кажеш на мама и Брайън, че идвам след минутка? Трябва да поговоря с някого.
— Добре — разтърка подутите си от плач очи той и се запъти към вратата.
Когато излезе, Рони тръгна към Том и Сюзън. Те се изправиха да я посрещнат.
За нейна изненада Сюзън проговори първа.
— Съжалявам за сполетялата те загуба. Пастор Харис ни каза, че баща ти е бил забележителен човек.
— Благодаря, че дойдохте — отвърна Рони и се усмихна. — Признателна съм ви и за всичко, което направихте за църквата. Доставихте огромна радост на татко.
Том Блекли сведе поглед и тя разбра, че е права.
— Трябваше да остане в тайна — измърмори той.
— Знам. Пастор Харис не ми каза. Нито пък татко. Но се досетих, когато те видях на строежа. Направихте истинско добро.
Том кимна почти срамежливо. Рони видя как очите му се стрелват към прозореца. И той бе забелязал нахлулата в църквата светлина.
Във възцарилата се тишина Сюзън махна към вратата.
— Един човек иска да те види.
— Готова ли си? — попита майка й, щом Рони излезе от църквата. — Закъсняваме.
Вперила поглед в Уил, Рони сякаш не я чуваше. Беше облечен в черен костюм и с по-дълга коса. Първата й мисъл беше, че така изглежда по-възрастен. Говореше с Галадриел, но когато видя Рони, вдигна пръст, сякаш помоли да отложат разговора.
— Само няколко минути още? — помоли майка си тя, без да отлепя очи от Уил.
Не очакваше да дойде, не очакваше да го види отново. Не знаеше как да тълкува присъствието му, не знаеше дали да се радва, или да скърби. Или и двете. Пристъпи към него и спря.