Не успя да разчете изражението му. Когато той тръгна към нея, си спомни как първия път, когато го видя, Уил сякаш се плъзгаше по пясъка. Спомни си как се целуваха на кея в нощта на сватбата на сестра му. И си припомни думите, които изрече на сбогуване. Обзе я буря от противоречиви чувства — желание, съжаление, копнеж, страх, тъга, любов. Толкова думи се блъскаха в главата й, ала откъде да започне сега, след всички изминали дни?
— Здравей.
„Иска ми се да съм телепат, за да разчетеш мислите ми“.
— Здравей — поздрави и той. Изучаваше лицето й, сякаш търсеше знак, но какъв — Рони не знаеше.
Не пристъпи към нея, тя също стоеше като закована.
— Дойде… — каза само, неспособна да прикрие удивлението си.
— Естествено. Съжалявам за баща ти. Той беше… чудесен човек — за миг сянка премина през лицето му и Уил добави: — Ще ми липсва.
Рони си спомни вечерите в къщата на баща й, аромата, който долиташе от кухнята, и радостните възгласи на Джона, когато играеха покер на надлъгване. Призля й. Толкова сюрреалистична беше срещата им в този ужасен ден. Искаше да се хвърли в обятията му и да се извини за грубите думи на раздяла. Част от нея обаче — парализирана и смълчана от загубата на баща й, се питаше дали все още е онова момиче, в което се беше влюбил Уил. Много неща се бяха случили след края на лятото.
Пристъпи смутено от крак на крак.
— Как е във „Вандербилт“? — попита най-после.
— Както очаквах.
— Добре или зле?
Вместо да отговори, той кимна към колата под наем.
— Заминаваш у дома, нали?
— Самолетът излита скоро — тя отметна кичур коса зад ухото си. Стана й неприятно, че се държат така, сякаш са непознати. — Завърши ли семестъра?
— Не, изпитите са идната седмица. Връщам се довечера. По-трудно е, отколкото очаквах. Май ще се наложи да будувам няколко нощи.
— Скоро ще се прибереш за ваканцията. Две-три разходки по плажа и ще си като нов — усмихна се окуражително Рони.
— Всъщност родителите ми искат да ме водят в Европа веднага след изпитите. Ще прекараме Коледа във Франция. Смятат, че е важно да видя света.
— Звучи забавно.
Той вдигна рамене.
— А ти?
Тя отклони очи, в ума й неволно изникнаха последните дни с баща й.
— Май ще се явя на прослушване в „Джулиард“ — бавно рече тя. — Ще видим дали ще ме вземат.
За пръв път Уил се усмихна и Рони се припомни спонтанната му ведрост. Колко й липсваха веселието и топлотата му през безкрайната есен и зима!
— Браво на теб! Убеден съм, че ще се представиш отлично!
Неприятно й стана, че и двамата избягват същината. Беше толкова… лошо — след изпълненото с искреност и споделени премеждия лято. Пое дълбоко дъх, за да се овладее. Никак не беше лесно — чувстваше се безкрайно изтощена. Думите се изплъзнаха почти неволно от устата й.
— Искам да се извиня за всичко, което ти наговорих. Не мисля така. Бях излязла от кожата си. Не биваше да си го изкарвам на теб…
Той пристъпи към нея и протегна ръка.
— Няма нищо — отвърна. — Разбирам. Допирът му пробуди всички потискани чувства, крехкото й самообладание се изпари. Рони стисна очи да възпре сълзите.
— Но ако беше постъпил, както те съветвах, Скот щеше…
Уил поклати глава.
— Скот е добре. Осигури си стипендията. А Маркъс е в затвора…
— Не биваше да ти говоря така! — прекъсна го Рони. — Лятото не биваше да свършва така. Не биваше да се разделяме по този начин… Аз съм виновна. Не знаеш колко ме боли, задето те отблъснах…
— Не си ме отблъснала — меко каза Уил. — Трябваше да замина. Знаеш го.
— Но не си пишехме, не говорехме по телефона… Толкова трудно ми беше заради случилото се с татко, исках да те чуя, но знаех, че ми се сърдиш…
Разплака се. Уил я притисна в обятията си. Прегръдката му я успокои и същевременно я изпълни с тъга.
— Шшш… — прошепна той. — Няма нищо. Не съм ти се сърдил.
Тя се притисна по-силно към него, за да си припомни споделените през лятото мигове.
— Но ти се обади само два пъти.
— Защото знаех, че баща ти има нужда от теб, и не исках да те разсейвам. Помня как след смъртта на Майки съжалявах, че не съм му отделял повече време. Не исках да ти причинявам това.
Рони зарови глава в гърдите му. Усещаше само колко й е необходим. Искаше да я прегръща, да й повтаря успокоително, че ще намерят начин да бъдат заедно.
Уил се приведе и зашепна името й. Тя го пусна и вдигна очи. Той й се усмихваше.
— Още носиш гривната — промълви и я докосна по китката.
— Завинаги в мислите ми — усмихна се плахо тя.
Той повдигна брадичката й, за да се вгледа отблизо в очите й.
— Ще ти се обадя. Веднага щом се върна от Европа.