Рони кимна. Само това им оставаше, но то не й стигаше. Животът разделяше пътищата им, сега и завинаги. Лятото свърши. Трябваше да продължат нататък.
Затвори очи, осъзнала жестоката истина.
— Добре — отрони тя.
Епилог
Рони
През седмиците след погребението на Стив Рони продължаваше да се люшка между полюсни чувства — съвсем нормално навярно. Понякога се будеше уплашена и часове наред тънеше в спомени за последните няколко месеца с баща си, твърде омаломощена от скръб и съжаление, за да плаче. След цялото време, което прекараха заедно, й беше трудно да приеме, че го няма, че е изчезнал безвъзвратно, макар да се нуждаеше от него. Усещаше отсъствието му с болезнена острота и изпадаше в мрачни настроения.
Тези сутрини обаче не бяха толкова чести, колкото през първата седмица след като се прибра у дома. Животът със Стив и грижите за него я бяха променили. Знаеше, че ще се справи. Така би желал и баща й. Понякога сякаш го чуваше да й напомня, че е по-силна, отколкото смята. Не би искал да тъне в скръб месеци наред, а да живее така, както той изживя последната си година. Мечтаеше Рони да използва пълноценно дните си и да бъде щастлива.
Същото важеше и за Джона. Рони знаеше, че баща й би искал тя да помогне на брат си да преодолее тъгата, и затова му отделяше много време. Няколко дни след завръщането им в Ню Йорк започна коледната му ваканция. Тя използва времето за разходки из града — заведе го на ледената пързалка, на покрива на Емпайър Стейт Билдинг, разгледаха динозаврите в Природонаучния музей. Винаги беше избягвала нашумелите, но банални туристически обекти, но излетите допадаха на Джона. Колкото и да е странно, на нея също й беше приятно.
Споделяха и много спокойни мигове. Седеше до него, докато гледа анимационни филми, рисуваха заедно на кухненската маса и веднъж, по негово настояване, дори спа на пода в стаята му. Понякога се връщаха към лятото и намираха утеха в спомените за баща си.
Рони обаче усещаше, че Джона се бори с тъгата по свой детински начин. Нещо сякаш го терзаеше. Разбра го, когато излязоха на разходка след вечеря в една студена ветровита нощ. За да се предпази от ледените повеи, тя крачеше, пъхнала ръце дълбоко в джобовете. Внезапно Джона се втренчи в нея изпод дебелата качулка.
— Болна ли е мама? — попита той. — Като татко.
Въпросът беше толкова изненадващ, че Рони сепнато замълча. После спря, клекна и го погледна в очите.
— Не, разбира се. Защо мислиш така?
— Защото вече не се карате. Като с татко.
Тя забеляза уплахата в погледа му. Разбираше детинската му логика. А и с Ким наистина не бяха се карали, откакто се беше върнала в Ню Йорк.
— Мама е добре. Просто ни омръзна да спорим и престанахме.
— Честна дума? — изгледа я изпитателно Джона.
Рони го прегърна силно.
— Честна дума.
Месеците, прекарани с баща й, промениха дори отношението й към родния град. Едва след известно време свикна отново с него. Беше забравила безпощадния шум и постоянното присъствие на тълпите, как тротоарите винаги тънат в сянката на високите околни сгради и колко забързани са хората — дори в тесните квартални магазинчета. Не й се излизаше с приятели. Кейла я покани да се видят, но Рони отказа и тя така и не се обади повече. Винаги щяха да ги свързват общите спомени, ала отсега нататък приятелството им нямаше да е същото. Това я устройваше — Джона и пианото запълваха почти цялото й време.
Още не бяха докарали пианото на баща й в апартамента, затова Рони хващаше метрото до „Джулиард“ и репетираше там. В първия ден след завръщането си тя се обади на директора на колежа, който беше добър приятел на баща й. Извини се, че не е успял да дойде на погребението. Стори й се изненадан — и сякаш развълнуван — че я чува. Когато сподели, че обмисля дали да не кандидатства в „Джулиард“, той уреди допълнително прослушване и лично й изпрати всички документи.
Три седмици след пристигането си в Ню Йорк Рони започна прослушването с песента, която композираха с баща си. Класическата й техника беше малко позалиняла — три седмици не бяха достатъчни за представяне на високо ниво — но на излизане от аудиторията тя си помисли, че баща й би се гордял с нея. „Но пък — рече си, пъхайки любимата му партитура под мишница — той винаги се е гордял с мен“.
След прослушването свиреше по три-четири часа дневно. Директорът бе уредил да използва репетиционните на колежа и тя се захвана с нови композиции. Често си мислеше за баща си, седнала в репетиционната — същата, в която бе работил и той. Понякога по залез лъчите се прокрадваха между съседните сгради и хвърляха дълги ивици светлина по пода. Щом ги видеше, Рони си спомняше прозореца в църквата и слънчевите водопади, които я поздравиха в деня на погребението.